Дийн Кунц - Тик-так

Това беше откритие, за което още не беше подготвен, дори да се наложи да се бори с дребосъка сам.

Реши, че няма да е зле поне да се обади на майка си. Томи вдигна телефона на колата. Но веднага го върна на мястото му, без да е набрал номера.

Телефоните в колата са за големите клечки. Ти сега голяма клечка ли си? Да телефонираш и да караш е прекалено опасно. Пък и с пистолета в едната ръка, а бутилката уиски — в другата, как ще държиш телефона?

Томи се пресегна към седалката до себе си и положи дясната си ръка върху пистолета. Но допирът на хладната стомана и чувството за сигурност, което се излъчваше от нея, не го успокоиха.

Няколко минути по-късно, почти хипнотизиран от равномерното движение, той се откъсна от унеса си и видя, че се е озовал на булевард „Макартър“, в южния край на Нюпорт Бийч. Движеше се в западна посока.

Часовникът на таблото показваше 10.22 часа.

Не можеше да я кара все така — да се движи без посока в нощта, докато му свърши бензинът. Както беше разсеян, като нищо можеше да се подхлъзне на мократа настилка или да се блъсне в друга кола.

Реше все пак да потърси помощта на близките си, но не от майка си и баща си. Щеше да отиде при по-големия си брат Ги Мин Фан, когото искрено обичаше.

Ги също си беше сменил името — от Фан Ги Мин, като просто беше разместил отделните части, за да дойде фамилията му накрая. Известно време се беше колебал дали да приеме американско име като Томи, но накрая се отказа, с което спечели точки пред родителите си, които бяха прекалено консервативни, за да променят собствените си имена. Ги обаче беше дал американски имена на четирите си деца — Хедър, Дженифър, Кевин и Уезли; това не правеше впечатление на бабата и дядото, защото и четирите си бяха родени в Съединените щати.

Най-големият от тримата братя Фан, Тон Тат, осем години по-възрастен от Томи, имаше пет деца, всичките родени в САЩ, като всяко от тях притежаваше и виетнамско, и американско име. Според кръщелното първото дете беше Мари Ребека, но го знаеха и като Ту-Ха. Децата на Тон се обръщаха помежду си с виетнамските имена, когато разговаряха пред бабата и дядото и пред други традиционно настроени възрастни хора, използваха американските пред връстниците си, а пред родителите си употребяваха или едните, или другите в зависимост от ситуацията. При тях процесът на идентификация бе минал безболезнено.

В добавка към досадните затруднения, които изпитваше при определяне на собствената си идентичност, Томи се тормозеше и от въпроса чий потомък е — просто се чувстваше ничий. А за майка му това беше истинска трагедия. Родителите му бяха дълбоко свързани с патриархалния начин на живот, за да мислят за децата си само като за своя отговорност и като за членове на семейството; за тях те бяха най-вече богатство и гаранция за сигурни старини. Според тях, колкото по-многобройно ставаше семейството, толкова по-големи бяха шансовете му да оцелее сред бъркотията в света и да преуспее в живота. На трийсет години, неженен и без деца, а и без особени перспективи — освен възможността да стане преуспяващ писател, който пише глупави историйки за къркащия уиски вманиачен детектив, — Томи подкопаваше мечтата на родителите си за разрастване на империята Фан и за сигурността, която можеше да им донесе значителният брой потомци.

Брат му Тон, шестнайсетгодишен при бягството им от Виетнам, беше старомоден и споделяше безпокойствата на старите Фан около Томи. Тон и Томи чувстваха известна близост помежду си, но не можеха да се причислят към категорията братя, които са и приятели. Ги, от друга страна, макар да беше шест години по-голям от томи, му беше и брат, и приятел, и довереник — или поне някога беше такъв. Ако на света имаше човек, който да изслуша безпристрастно историята за дяволската кукла, това безспорно беше Ги.

Докато минаваше през Сан Уокин Хил Роуд, на около километър от магистралата Пасифик Коуст, Томи се опитваше да реши кой е най-прекият път на север до семейната пекарна в Гардиън Гроув, където Ги поемаше нощната смяна, затова не реагира веднага на странния шум, който идваше откъм мотора на корвета. Когато накрая му обърна внимание, той си даде сметка, че подсъзнателно го беше усещал вече няколко минути — на фона на монотонното скръц-скръц на чистачките се долавяше леко дразнене и скърцане като от триене на метал в метал.

Сега поне се беше стоплил. Изключи вентилатора на отоплението, за да чуе шума по-добре.