Дийн Кунц - Тик-так

Това обаче бяха Съединените американски щати, земята на свободните и смелите, земята на големия бизнес и голямата наука, тук бяха хората, отишли до Луната и обратно, тук бяха измислени киното и телевизията и беше разделен първия атом, тук учените все по-бързо навлизаха в тайните на генетиката и разработваха ултрамикротехнологията, за да хвърлят светлина върху най-дълбоките тайни на живота; тук осемдесет и пет процента от гражданите заявяваха, че са религиозни, да, но където по-малко от трима души от десет ходеха на черква. Това беше Америка, по дяволите, и тук човек можеше да намери разрешение на всеки проблем с отверка и гаечен ключ или с компютър, с юмруци или с пистолет, а в най-лошия случай с помощта на психотерапевт.

Но отверките, гаечните ключове, юмруците, пистолетите и терапевтите нямаше да му помогнат, ако се върнеше вкъщи и завареше съществото още там. А то щеше да бъде там — в това той не се съмняваше.

Щеше да чака.

Не си беше свършило работата.

Беше изпратено да го убие.

Томи нямаше представа защо е толкова сигурен в крайната цел на дребосъка, но знаеше, че интуицията му не го лъже. Това беше малък убиец.

Все още езикът го наболяваше на мястото, където го убоде клончето от австралийското дръвче, когато отвори входната врата и откри куклата на главния вход.

Като държеше волана само с лявата си ръка, той натисна с дясната хълбока си. Лесно намери мястото от убождането на карфицата с черната емайлирана главичка.

Две рани. Малки, но с голямо символично значение.

Сега Томи се движеше по алеята „Спайглас“ покрай оградите на къщи за милиони долари, обърнати към Нюпорт Бийч, покрай красивите калифорнийски вечнозелени дръвчета, залюлени от вятъра, и мислите му бяха също толкова хаотични, колкото и безцелното му шофиране. Нови талази студен дъжд прииждаха от смрачения Тихи океан и макар сега да беше непостижим за пороя, водата изглежда, отмиваше самочувствието и здравия му разум; оставяше го изпълнен със съмнения и суеверни страхове.

Искаше му се да се озове в уютния дом на родителите си в Хънтингтън Бийч, да намери утеха при семейството си. Човекът, който най-вероятно щеше да повярва на историята, беше майка му. Майките трябваше по закон — не по закона на хората, а на природата — да усещат истината, когато децата им я разказват, и да ги защитават срещу недоверието на останалите. Ако той я погледнеше право в очите и й обяснеше за дяволската кукла, майка му щеше да разбере, че не я лъже. Тогава той нямаше повече да бъде сам в ужаса си.

Майка му щеше да убеди баща му, че заплахата, макар и необичайна, беше действителна, а за баща му щеше да остане работата да убеди двамата братя и сестра му. Тогава щяха да бъдат шестима — цялото семейство, — изправени срещу свръхестествена сила, която бе изпратила при него омразния дребосък. Заедно те щяха да победят, както бяха победили преди толкова години комунистите във Виетнам и пиратите тай във Южнокитайско море.

Но вместо да се отправи с корвета към Хънтингтън Бийч, Томи зави наляво по Ел Капитан и се заизкачва все по-нагоре и по-нагоре в нощната буря. Минаваше от улица на улица през Спайглас Хил, покрай къщите на непознати, които никога в живота си не биха му повярвали, ако им позвънеше и им разкажеше невероятната си история.

Не му се щеше да се отбие при родителите си, защото се боеше, че прекалено се е отдалечил в емоционално отношение от тях, за да го приемат безрезервно, както някога. Би могъл да разкаже историята с дяволската кукла на майка си, но в резултат тя само щеше да го изгледа неодобрително:

Пиеш прекалено много уиски като твоя детектив.

Не съм пил уиски, мамо.

Миришеш ми на уиски.

Изпил съм само една бира.

Започнеш ли с бира, свършваш с уиски.

Не обичам уиски.

И носиш пистолети във всеки джоб…

Пистолетът ми е само един, мамо.

… караш кола, като шантав маниак, задиряш блондинките…

Няма блондинки.

… пиеш уиски, като че ли е чай, а после се чудиш, че ти се привиждат разни демони и дракони…

Не бяха дракони, мамо.

… демони и призраци. Най-добре ще е да се преместиш у дома, Туонг.

Томи.

И да спреш да се наливаш с уиски като хулиганите, престани да се правиш толкава на американец, прекалено много си се поамериканчил.

Томи изстена гласно в нещастието си.

Като продължаваше въображаемия си разговор, той предпазливо заобиколи един грамаден чепат клон, преградил половината улица.

Окончателно реши да не се прибира вкъщи в Хънтингтън Бийч, защото се боеше, че когато се озове там, ще се окаже, че онова вече не е домът му. Беше изпаднал в тежка ситуация — твърде много се беше отдалечил от фамилията Фан, за да потърси помощ там, а в собствената си къща, обсебена от дребосъка, също не можеше да се върне. Нищо. Щеше да се окаже по-бездомен и от скитниците, които се шляеха по улиците с всичките си вещи, които притежаваха, натоварени в стара количка от супермаркет.