Дийн Кунц - Тик-так

Имаше късмет, че се беше измъкнал невредим. На сутринта, разбира се, щеше да се чувства смазан от болките във врата и от още хиляди по-дребни контузии… ако доживееше до сутринта, разбира се.

Последният срок е призори.

Тик-так.

Хрумна му идиотският въпрос, колко ли й беше излязло на час краткото притежание на корвета? Седем хиляди долара? Осем хиляди? Погледна часовника си, за да изчисли колко часа са минали, откакто получи ключовете, но после махна с ръка, защото това нямаше значение. Беше изгубил само пари.

Сега важното беше да оцелее.

Тик-так.

Движи се. Не спирай да се движиш.

Когато заобиколи торпедото на преобърнатата кола и мина през лъча на единствения действащ фар, Томи не можа да види мотора, защото капакът се беше сплескал в него. Чу обаче как демонът яростно блъска стените на затвора си.

— Да пукнеш дано, проклетнико! — изръмжа Томи.

Някъде отдалеч се чу вик.

Тръсна глава, взря се в дъжда и забеляза, че две коли са спрели от южната страна на булевард Макартър близо до мястото, където корветът му бе изхвърчал от платното.

Някакъв човек с фенерче стоеше на ниския насип на стотина метра. Той отново извика нещо, но бученето на бурята не позволи на Томи да долови смисъла на думите му.

Трафикът се бе забавил, а няколко коли бяха спрели и на магистралата Пасифик Коуст, макар още никой да не излизаше от тях.

Човекът с фенерчето започна да се спуска от насипа — явно искаше да помогне.

Томи вдигна ръка и замаха енергично, за да подтикне добрия самарянин да побърза, да дойде и да чуе крясъка на демон, залостен в разбития двигател, да види със собствените си очи призрачната кукла, ако тя успееше да се освободи от металния си затвор, да се удиви от самото й съществуване, да бъде свидетел!

В този момент бензинът, който се бе разлял по цялото протежение на корвета, се възпламени. Сини и оранжеви пламъци се издигнаха високо в небето, като в миг превърнаха дъжда в пара.

Горещата взривна вълна удари Томи с такава сила, че лицето му запари, а тласъкът й го накара да отстъпи несигурно назад.

Плененият дребосък нададе страхотен писък.

В подножието на насипа добрият самарянин се спря уплашен от огъня.

— По-бързо! По-бързо! — провикна се Томи, макар да знаеше, че ревът на дъжда и бученето на вятъра ще заглушат всички звуци и човекът с фенерчето няма да чуе нито него, нито демона.

Нещо се разцепи, изгърмя и разбитата и горяща каросерия се отдели от двигателя и се преметна покрай Томи, като пръскаше наоколо искри и дим, докато не спря при палмите. Като зъл дух, измъкнал се от вълшебна лампа, дребосъкът изскочи от огнения ад и се приземи в калта на не повече от три метра от Томи. Целият гореше, но огненото наметало, заместило белия плат, изглежда, не го безпокоеше.

Всъщност съществото вече не се дереше в безумна ярост, а изглеждаше въодушевено от заревото. Беше вдигнало ръце над главата си и като че ли радостно крещеше „алилуя“, залюляно сякаш в екстаз. Вниманието му беше насочено не към Томи, а към собствените му ръце, от които — като от напоен с мазнина фитил на кандилница край някой храм на злото — излизаше син пламък.

— Станало е по-голямо! — изумен прошепна Томи.

Невероятно, но нещото бе пораснала. Куклата, която намери пред входа на къщата си, беше около двайсет и пет сантиметра. А демонът, който в транс се люлееше пред него, беше висок към четиридесет и пет сантиметра — почти два пъти по-голям от последната му поява във фоайето, когато тичаше към дневната, за да направи късо съединение в осветлението. Освен това краката и ръцете му бяха надебелели, а и тялото бе наедряло.

Силните пламъци попречиха на Томи да разгледа подробно съществото, макар да му се стори, че забелязва някакъв противен израстък отзад, какъвто преди липсваше. Гърбът му сега изглеждаше по-приведен отпреди и може би дланите бяха станали непропорционално големи спрямо дължината на ръцете, но че демонът беше пораснал, в това не можеше да има съмнение.

Беше очаквал дребосъкът да се сгърчи и да падне сред унищожителните пламъци, но сега Томи беше сериозно разтревожен от видимо укрепналия му вид.

— Това са пълни глупости — промърмори той.

Светлината от буйно горящата кола се отразяваше в проливния дъжд, който я пренасяше към локвите на земята, блестящи като басейни от разтопено злато и потрепващи от сянката на подскачащия дребосък.

Как е могъл да порасне толкова бързо? А за да се увеличи така теглото му, беше нужно да поеме храна, гориво да подхранване на трескавия растеж.