Дийн Кунц - Тик-так

Томи беше успял да се изправи, когато шофьорът дойде при него. Беше млада жена с бели обувки и нещо като престилка на медицинска сестра, върху която бе наметнато кожено яке.

— Хей, при теб всичко наред ли е?

— Да, добре съм — изхриптя Томи.

— Наистина ли?

— Да, естествено, остави ме на мира.

Той хвърли поглед на окъпания от дъжда паркинг.

Дребосъкът вече не го гонеше, а святкащите аварийни светлини на пикапа не можеха да пробият мрака. Томи не виждаше къде е съществото в момента, но беше сигурен, че е наблизо; навярно се движеше мудно, но сигурно скъсяваше разстоянието помежду им.

— Върви си — махна й той с ръка.

Момичето се поколеба:

— Но ти сигурно си…

— Върви си, побързай.

— … ранен. Не мога да те оставя…

— Махай се от тук! — вбесен повтори той, защото не искаше тя да се окаже в клопка между него и демона.

Отдръпна се от нея с намерението да пресече шестте платна на магистралата Пасифик Коуст. В момента нямаше движение с изключение на няколкото коли, спрели по на юг, чиито шофьори наблюдаваха горящия корвет.

Момичето го хвана здраво за ръката.

— Онова твоята кола ли беше?

— Господи, то идва!

— Какво идва?

— То!

— Какво?

— То! — Томи се опита да се откопчи от нея.

— Онова новият ти корвет ли беше? — повтори тя.

Едва сега той се досети, че я познава. Ами дали това беше русата сервитьорка. Беше му поднесла хамбургерите и пържените картофки тази вечер. В ресторанта от другата страна на магистралата.

В заведението бяха приключили работа за тази вечер и тя си отиваше вкъщи.

Томи отново изпита странното чувство, като че съдбата го носи по някаква стръмна писта, в края на която го очакваше неизвестността.

— Трябва да те прегледа лекар — настояваше тя.

Явно нямаше да успее да се отърве от нея.

А когато дребосъкът пристигнеше, нямаше да остави свидетел. Вече беше висок четиридесет и пет сантиметра и продължаваше да расте. С израстък по протежение на гърба, с по-големи нокти и по-дълги зъби. Щеше да разкъса гърлото й, да й смаже лицето.

Нежното й гърло.

Прекрасното й лице.

Томи нямаше време да спори с нея.

— Добре, отиваме на лекар, само по-скоро да се махаме оттук.

Тя го поведе за ръка, като че ли беше безпомощен старик, и двамата заобиколиха пикапа отдясно — от страната която беше най-близо до паркинга.

— Хайде, тръгвай с това проклето нещо! — настоя той, когато най-накрая се отскубна от нея.

Томи отвори дясната врата и понечи да се качи, но сервитьорката още стоеше пред шарената кола, смаяна от избухването му.

— Карай или и двамата ще умрем! — извика той отчаяно.

Погледна към празния паркинг, като че очакваше дребосъкът да се хвърли върху него от мрака и дъжда, но онова нещо още го нямаше, така че Томи се качи във форда.

Момичето се настани на шофьорската седалка и трясна вратата си едновременно с тази на Томи.

Тя изключи радиото и музиката на Бени Гудман заглъхна.

— Какво се случи там? Видях те да излизаш с гръм и трясък от булевард Макартър и…

— Ти глупава ли си, глуха ли си? Или и двете? — остро прекъсна въпросите й той. — Трябва да се махнем оттук веднага!

— Никой не ти е дал право да ми говориш по този начин! — Ясносините й очи гневно проблясваха от обидата.

Останал без думи от безсилие, Томи не успя да отговори нищо свързано.

— Дори да си ранен и уплашен, не бива да ми говориш така. Не е хубаво.

Той хвърли поглед през страничния прозорец към празния паркинг до тях.

— Не понасям грубияните — продължи тя.

Той преглътна яда си и се опита да говори по-спокойно.

— Извинявай.

— Никак не ти личи, че съжаляваш.

— Е, съжалявам.

— Добре, но не личи.

Томи си помисли, че за нея може би ще бъде по-добре той собственоръчно да я убие вместо да чака дребосъкът да свърши тази работа.

— Искрено съжалявам — повтори той.

— Наистина ли?

— Искрено, искрено съжалявам — настоя той.

— Така е по-добре.

— Можеш ли да ме закараш до някоя болница — предложи той просто за да я накара да потегли.

— Разбира се.

— Благодаря.

— Сложи си предпазния колан.

— Какво?

— Правилникът го изисква.

Косата й потъмняла и провиснала от дъжда, прилепваше към лицето; униформата й също беше прогизнала. Томи не биваше да забравя, че тя също се бе подложила на известни неудобства заради него.

Докато си слагаше предпазния колан и го закопчаваше, той продължи с възможно най-голямо търпение.