Дийн Кунц - Тик-так

— Какво ще кажеш да се върнем и да прегазим проклетото нещо един-два пъти? — надвика тя фучащия през строшеното стъкло вятър.

Той се приведе към нея и извика в ухото й:

— По дяволите, не! Това няма да помогне. То ще се вкопчи в някоя от гумите ти, докато минаваш, и този път вече няма да се отървем. Ще изпълзи в шасито, ще го разпори, ще се провре през него, по един или друг начин ще се добере до нас.

— Тогава да се разкараме оттук.

В края на алеята пред градския клуб тя зави надясно по магистралата с такава скорост, че томи очакваше фордът да пукне гума или да се преобърне, но им се размина и тя натисна газта до края с много по малко уважение към ограниченията за скоростта, отколкото бе проявила по-рано по отношение на предпазните колани.

Томи очакваше всеки момент дребосъкът да се появи от бурята и да се хвърли върху тях. Продължи да не се чувства в безопасност, докато не пресякоха шосето Джамбърий и не започнаха да се спускат към нюпортското пристанище.

Дъждът влизаше през счупеното стъкло и го шибаше в лицето. Това не го тревожеше. Нямаше да се намокри повече.

При скоростта, с която се движеха, фученето на вятъра беше толкова силно, че никой от двамата и не направи опит за разговор.

След като преминаха моста над канала на плажа, вече на десетина километра от паркинга, където се бяха отървали от демона, блондинката накрая намали. Шумът от вятъра понамаля.

Тогава изгледа седящия до нея Томи, както се гледа извънземен — сякаш беше малко зелено човече, покрито с брадавици, с глава като диня, току-що слязло от летяща чиния.

Е, в интерес на истината, и собствената му майка го бе погледнала така, когато за пръв път й призна, че пише детективски романи.

Той нервно прочисти гърлото си и каза:

— Доста добра си на кормилото.

За негово учудване тя се усмихна.

— Наистина ли мислиш така?

— Всъщност направо си страхотна.

— Благодаря. И тебе си те бива.

— Мене?

— Каква каскада направи само с корвета!

— Много смешно, няма що!

— Полетът във въздуха не беше лош, но май нещо обърка приземяването.

— Съжалявам за пикапа ти.

— По тия места е така — загадъчно поклати глава тя.

— Аз ще платя за ремонта.

— Много си мил.

— Трябва да спрем и да закрием с нещо тоя прозорец.

— Нали трябваше да отидеш в болница?

— Нищо ми няма — увери я той. — Но дъждът ще ти съсипе седалките.

— Не се тревожи за това.

— Но…

— Те са сини — заяви тя.

— Какво?

— Седалките.

— Да, сини са. И какво от това?

— Не обичам синия цвят.

— Ами повредите?

— Свикнала съм с тях. Често нещо се поврежда или олющва.

— Често?

— Животът ми е богат на събития.

— Сериозно ли говориш?

— Научила съм се да живея с тях.

— Ти си странна жена.

Тя се усмихна благодарно.

Томи отново се почувства объркан.

— Как се казваш?

— Деливъранс 1 1 Деливъранс — от раждане (англ.) deliverence. — отвърна тя.

— Как?

— Деливъранс Пейн. П-е-й-н. родила съм се трудно, а майка ми има странно чувство за хумор.

Той не схвана веднага. После се досети.

— Аха.

— Хората ми казват просто Дел — продължи момичето.

— Дел. Не е лошо.

— А ти как се казваш?

— Туонг Фан — по инерция отвърна той и изведнъж се стресна. — Искам да кажа Томи.

— Туонг Томи?

— Не Туонг. Името ми е Томи Фан.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен.

— Странен човек си ти — поклати глава тя, като че ли това й доставяше удоволствие. Като че ли той й връщаше някакъв комплимент.

— През тоя прозорец наистина влиза много вода.

— Скоро ще спрем.

— Кой те научи да караш така, Дел?

— Мама.

— Майка ти сигурно е страхотна жена.

— Голям образ е. Кара състезателни коли.

— А моята майка за съжаление не — намръщи се томи.

— И скутери. И мотоциклети. Щом едно нещо има мотор, майка ми непременно иска да го подкара.

Дел спря на един червен светофар.

Двамата помълчаха малко.

Дъждът се изливаше, като че ли небето беше язовир, чиято стена току-що бе рухнала.

Дел наруши мълчанието:

— Значи… онова нещо… Значи то беше дяволската кукла, пъргавото като плъх малко чудовище. Нали?

Докато караха нататък, Томи разказа на Дел за куклата, която намери пред входа си — всичко до момента, когато тя даде на късо електричеството в кабинета му. Момичето не показа с нищо, че смята историята му за съмнителна, и я намери всъщност за много интригуваща. От време на време вмъкваше „аха“, „хм“ и „окей“, а на два-три пъти — „да, сигурно е така“, като че ли й разказваше някоя от онези странни и необясними историйки, които можеше да види по вечерната телевизия.