Дийн Кунц - Тик-так

— Ще видиш, че ще ти хареса.

Дел паркира пикапа под един надлез на магистралата, който щеше да ги предпази от дъжда. Беше на няколко пресечки от супермаркета, в квартал, изпълнен със складове и промишлени сгради.

— Донеси от колата нещата, които взехме — подкани го тя.

— Но тук изглежда много пусто.

— Светът е пълен със самотни кътчета.

— Не мисля, че тук сме в безопасност.

— Човек никъде не е в безопасност, ако сам не иска да се чувства сигурен. — Тя отново бе започнала да говори с недомлъвки.

— И какво би трябвало да значи това?

— А какво не значи?

— Ти май отново се шегуваш с мен.

— Не знам какво искаш да кажеш — сви рамене тя.

Вече не се усмихваше. Оживлението, което озаряваше лицето й по време на инквизицията с тофуто, беше изчезнало.

Като остави мотора да работи, тя се измъкна от шофьорското място, заобиколи пикапа и отвори вратата на багажника. Взе от Томи торбичките от супермаркета и изсипа съдържанието им на пода.

Томи треперещ от студ, бе принуден да стои на едно място и да я гледа. Целият беше просмукан от влага, а температурата, с приближаването на полунощ, сигурно беше вече към нулата.

— Аз май ще измайсторя нещо да закрием счупения прозорец — обясни тя. — А докато се занимавам с това, ти гледай да попиеш водата от предните седалки и от пода, може да почистиш парченцата стъкло.

Наоколо нямаше нито къщи, нито магазини и улицата изглеждаше като още една картина от научнофантастичния филм за обезлюдения след апокалипсиса свят, за който Томи се беше сетил в супермаркета. Отгоре се носеше буботенето на забързаните по магистралата камиони, но тъй като оттук колите на се виждаха, човек лесно можеше да си представи, че източникът на звука е някаква огромна извънземна машина, заета с изпълнението на пъкления план за изтребление на човечеството.

Като се вземе предвид свръхдейното му въображение, Томи сигурно би могъл да пише по-оживена художествена проза от детективските романи, с които досега се занимаваше.

В багажното отделение имаше кашон, пълен с кутийки кучешки бисквити.

— Днес следобед пазарувах за Скути — махна към тях тя и започна да вади бисквитите.

— Това някакво куче ли е?

— Не е какво да е куче. То е Куче с главна буква. Въплъщението на всичко кучешко. Най-страхотния четириног индивид. Без съмнение, това е последното му превъплъщение, преди да постигне нирвана. Такъв е моят Скути.

С купената преди малко рулетка тя измери счупения прозорец, взе бръснарско ножче и изряза парче картон, който да пасне точно на мястото му. Сложи картона в една от найлоновите торби, мина по краищата с изолирбанд и така запълни отвора.

Докато Дел преграждаше прозореца, Томи се въртеше около нея и чистеше предната седалка от вода и парченца стъкло. Докато работеше, той й разказа за събитията от момента, когато дребосъкът даде на късо електричеството в кабинета му, до появата на съществото изпод горящия корвет.

— Станал е по-голям! — възкликна тя. — Колко по-голям?

— Почти двойно по-голям от онова, което беше в началото. И различен. Нещото, което ти видя да виси от прозореца на пикапа… то е много по-различно от съществото, което се измъкна от куклата.

Дотогава никакво превозно средство не мина под подлеза, докато двамата работеха, и Томи започна все повече да се тревожи от изолацията им. Неведнъж обърна глава към откритите страни на бетонното им укритие, където се спускаха завеси от лееща се вода и сякаш сухото им укритие бе напълно изолирано от околния свят. Очакваше всеки миг да види демона с лъчистите очи — още по-голям и необикновен — да се приближава злокобно през бурята.

— А какво според теб представлява това същество?

— Не знам.

— От къде идва?

— Не знам.

— И какво иска?

— Да ме убие.

— Защо?

— Нямам представа.

— Ти, изглежда не знаеш много неща.

— Аха!

— А с какво се занимаваш ти, Туонг Томи?

Той реши да не обръща внимание на изопачения вариант на името си и отвърна:

— Пиша детективски романи.

Тя се изсмя.

— Е, стига де, ти самият май не си много печен, тъй като не успяваш да откриеш собствения си задник.

— Това е истинският живот.

— Не, не е — тръсна глава тя.

— Какво?

Тя продължи със сериозно изражение:

— Такова нещо не съществува.

— Не съществува истински живот?

— Действителността е начин на възприемане. Възприятията се променят. Ако под действителност разбираме възможност да докоснем даден предмет, то тя не съществува.