Дийн Кунц - Тик-так

Дел се накани да изтегли пикапа на заден ход и да излезе от подлеза. Включи чистачките, когато тежкият порой на дъжда затъмни предното стъкло.

— Ще те откарам до брат ти — съгласи се тя накрая, — но няма просто да те зарежа там, любителю на тофу. В тази работа сме се озовали заедно и ще останем заедно до края… или поне до сутринта.

Пекарната „Сайгон в Новия свят“ в Гардън Гроув се помещаваше в наклонена бетонена промишлена постройка в средата на асфалтиран паркинг. Сградата беше боядисана в бяло с името на фирмата, изписано със семпли жълти букви — здание, чийто строг вид се смекчаваше само от двата фикуса и двата храста азалии покрай входа. Ако не вдигнеше глава към надписа, минувачът би могъл да си помисли, че компанията произвежда спринцовки за еднократна употреба, сглобява компютърни платки, изобщо нещо от областта на леката промишленост.

Дел заобиколи сградата, както я бе насочил Томи. В този час на нощта предните врати бяха заключени и можеше да се влезе единствено през кухнята.

Паркингът отзад бе изпълнен с коли от различни фирми и повече от четиридесет камиона за доставка.

— Бях останала с впечатлението, че имате малка семейна пекарна — махна с ръка към колите Дел.

— Така беше преди двайсет години. Все още има две гишета за продажби на дребно, но основната дейност сега е доставката на хляб и сладкиши за супермаркети и хранителни заведения — и то не само за виетнамските ресторанти, а и за още много клиенти в окръга Ориндж и дори в Лос Анжелес.

— Направили сте малка империя — кимна тя, намести окончателно пикапа, изключи фаровете и изгаси мотора.

— Въпреки че работата нарасна толкова, семейството ми не е изоставило доброто качество — това беше и причината за увеличения оборот в началото.

— Ти, изглежда, се гордееш от работата им.

— Ами да, разбира се.

— Тогава защо и ти не участваш в семейния бизнес?

— Просто не можех да дишам свободно.

— От горещината на пещите, така ли?

— Не.

— Да не би да имаш алергия към пшеничното брашно?

— Де да беше така — въздъхна той. — Така бих се измъкнал по-лесно. Проблемът обаче беше… че нашите държат прекалено много на традицията.

— Значи си искал да изпробваш по-модерни методи на пекарството?

Той тихо се засмя.

— Харесваш ми, Дел.

— И ти на мене, любителю на тофу.

— Макар и да си малко шантава.

— Аз съм най-нормалната жена, която някога си виждал.

— Причината беше семейството ми. Виетнамските семейства понякога са много консервативни, ръководят се от ужасно строги правила. Традициите да досущ като… окови.

— Но на тебе всичко това много ти липсва.

— Не бих казал.

— Да, така е — настоя тя. — Вътре в себе си изпитваш дълбока мъка. Една част от тебе е загубена.

— Не, не е.

— Сигурна съм.

— Е, може би тъкмо в това се състои порастването — загубваш части от себе си, за да станеш нещо по-голямо, различно и по-добро.

— Но и онова дяволско нещо е станало по-голямо и различно — напомни му тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Различното не винаги е по-добро.

Томи срещна погледа й. В полумрака сините й очи бяха потъмнели, бяха станали почти черни; освен това бяха още по-неразгадаеми.

— Значи си постъпил както трябва.

— Не знам дали е така, но направеното е направено.

— Но разстоянието между тебе и тях е пролука, а не пропаст. Възможно е да го преодолееш.

— Не е съвсем така — поклати глава той.

— Всъщност това изобщо не е никакво разстояние в сравнение със светлинните години, изминали от първичната космическа експлозия, с милиардите километри, изминати от нас от времето, когато сме били само първична материя.

— Недей да ставаш отново странна, Дел.

— Защо странна?

— Тук аз съм азиатецът. Ако някой трябва да се прави на неразгадаем, не мислиш ли, че това съм аз?

— Понякога — намръщи се Дел — ти, изглежда, слушаш, но не чуваш.

— И затова съм си останал нормален.

— Тъкмо това ще ти донесе неприятности.

— Хайде, да вървим при брат ми.

Докато двамата си проправяха път през дъжда между камионите за доставки, Дел се обади:

— И какво очакваш да направи Ги, за да ти помогне?

— Ги си е имал работа с някоя от бандите, така че знае как да се оправя.

— С бандите?

— Евтините момчета. Момчетата Натома. С подобни типове.

Пекарната „Сайгон в Новия свят“ работеше на три осемчасови смени. От осем сутринта до четири следобед бащата на Томи изпълняваше длъжността началник смяна, като същевременно въртеше делата на фирмата от канцеларията. Най-големият от братята Фан, Тон Тат, беше главен пекар и началник смяна от четири до полунощ, а Ги поемаше смяната от полунощ до осем сутринта.