Дийн Кунц - Тик-так

Томи протегна премръзналите си длани към решетката на таблото и с удоволствие посрещна горещия въздух. След като счупеният прозорец бе закрит, той скоро щеше да се изсуши и да се стопли.

— Е, детектив Фан, искаш ли да започнеш това разследване, като се опиташ да го намериш?

— Какво да намеря?

— Задника си.

— Тъкмо преди да съсипя корвета, бях решил да отида при брат си Ги. Би ли могла да ме хвърлиш до там?

— Само това ли?

— Това ще е последната ми молба към тебе.

— Да те хвърля до там… и после какво? Просто да се прибера вкъщи и да чакам оная дяволска кукла, бързото като плъх малко чудовище да пристигне, да ми изтръгне черния дроб и да го изяде за десерт?

Томи започна:

— Аз мислех…

— Е, досега не е проличало.

— … и не знам дали ти изобщо си застрашена…

— Не мислиш , че ме заплашва.

— … защото според съобщението, което съществото въведе в компютъра ми, последният срок е призори.

— И защо мислиш, че това ме успокоява? — повдигна вежди тя.

— Срокът то да ми види сметката е утре сутринта… и аз разполагам с това време да намеря начин да оцелея. Тогава ще завърши играта.

— Играта?

— Играта, заплахата, каквото и да е. — Той погледна през предното стъкло към края на подлеза, където сребристия дъжд упорито продължаваше да вали. — Не е ли по-добре да потегляме? Като оставам по-дълго на едно място, започвам да се притеснявам.

Дел пусна ръчната спирачка и включи на скорост. Продължи обаче да държи крака си върху педала на спирачката и не потегли веднага.

— Кажи ми какво точно имаш предвид, като казваш игра?

— Онова, което е накарало куклата да играе по правилата. Или може би е длъжна да го прави; може би такива са били условията на магията.

— Магията?

Той натисна копчето за заключване на вратата.

— Магия, вълшебство, вуду, каквото и да е, така или иначе, ако преживея до сутринта, може би ще се окажа в безопасност. — Томи се пресегна през Дел да заключи и нейната врата. — Това същество… то няма да се захване с тебе, щом са го изпратили за мене при положение, че разполага с ограничено време да ми свети маслото. Часовникът сега цъка за мене, това си е така, но цъка и за убиеца.

Дел замислено наведе глава.

— В това, което казваш, има смисъл. — Гласът й звучеше спокойно, като че ли просто си бъбреха за обикновени неща на чаша кафе.

— Не, съвсем побъркано е — поправи я той. — Както и цялото ни положение. Но в тази щуротия има известна логика.

Тя потропа с пръсти по кормилото.

— Като че ли забравяш нещо.

— Какво? — намръщи се той.

Тя погледна часовника си.

— Вече е седем минути след полунощ.

— А аз се надявах да е по-късно… все още ми остава много време до финала. — Той обърна глава и огледа багажното отделение, както и задната врата на пикапа, която не беше заключена.

— А утрото ще настъпи след… сигурно пет, пет и половина часа — пресметна Дел.

— Е, и?

— Томи, при скоростта, с която ти се движиш, тази гадина ще те хване до един час, ще ти откъсне главата… и пак ще й останат четири-пет часа свободно време. Ако има ръце, де. Тогава ще се насочи към мене.

— Аз не мисля така — поклати глава той.

— Но аз мисля така.

— То не знае коя си ти — търпеливо започна той. — Тогава как би могло да те намери?

— Няма да му се наложи да прибягва до услугите на твоя загубен детектив, за да ме открие — подхвърли тя.

Томи се намръщи, защото тя изведнъж заприлича на майка му, а той най-малко би желал точно това момиче да прилича на майка му.

— Недей да казваш, че е загубен.

— Проклетото нещо ще ме издири по същия начин, по който сега търси тебе .

— И как ще стане това?

Тя замислено наведе глава. Пухкавият бял пискюл се залюля.

— Ами… като проследява психическите ти еманации по телепатия. А може би душата на всеки от нас издава звук или пък… изпуска лъчи, които се виждат в спектъра недоловим от сетивата на обикновените хора, а тези лъчи са уникални като отпечатъците от пръсти… по тях това нещо те открива.

— Окей, добре, възможно е да прави подобни неща, като че ли е свръхестествено същество…

— Като че ли е свръхестествено? Като че ли? А какво според теб е то, Томи? Променящ формата си робот, който банката, издала кредитната ти карта, е изпратила, за да ти даде урок да не забравяш другия път вноските по задълженията си за месеца?

Томи въздъхна.

— Чувствам се като някакъв психар, за когото се грижат добре в някоя психиатрична клиника, а всичко, което се случва, е плодна фантазията ми.