Дийн Кунц - Тик-так

Томи очакваше тя лекомислено да нахлупи червената фланелена капела с характерната за нея предизвикателност, но Дел я натъпка обратно в джоба.

— Благодаря ти — признателно въздъхна той.

— Заведи ме при сериозния Ги Мин Фан, който няма чувство за хумор и е отявлен активист на движението срещу Дядо Коледа.

Томи я преведе по едната страна на цеха — от изпълнената със съоръжения и врати от неръждаема стомана работна площ до складовете и колоните хладилници. Всички помещения бяха добре осветени от ненатрапчиво флуоресцентно осветление; цареше чистота и стерилност почти като в болница.

Не беше идвал в пекарната поне от четири години, а в това време бизнесът се бе разширил, така че сега Томи не познаваше много от работниците в нощната смяна. Изглежда всички бяха виетнамци и главно мъже. Повечето вършеха работата си така съсредоточено, че изобщо не забелязаха посетителите.

Малцината, които вдигнаха глави, обърнаха внимание повече на Дел Пейн, а към Томи погледнаха едва-едва. Макар още подгизнала от дъжда и опърпана, тя беше привлекателно момиче. Влажната и прилепнала към тялото бяла униформа загатваше за съблазнителни форми.

Томи беше доволен, че тя не си сложи шапката на Дядо Коледа. Шапката би представлявала прекалено необичайна гледка, която и усърдните виетнамци не биха могли да пренебрегнат. Всички биха се вторачили в нея.

Кабинетът на началника беше в десния преден ъгъл на цеха, четири стъпала по-горе от пода, на който се работеше. Две от стените му бяха стъклени, така че през тях шефът можеше да наблюдава работата в цялата пекарна без да става от бюрото си.

Най-често Ги прекарваше смяната в цеха — работеше рамо до рамо с пекарите и помощниците им. Сега обаче седеше в кабинета си зад компютъра, с гръб към стъклената стена.

След като хвърли поглед към таблиците на монитора, Томи реши, че брат му изготвя компютърен модел на всяка нова рецепта. Явно някоя от пастите не беше излязла от пещите в желания вид и острия пекарски нюх се бе оказал недостатъчен за откриване на проблема.

Ги не се обърна веднага, когато Томи и Дел влязоха и затвориха вратата.

— Една минутка — подвикна той през рамо, а пръстите му продължаваха да шарят по клавиатурата.

Дел побутна Томи с лакът и посочи с очи червената фланелена шапка, която стърчеше от джоба й.

Той се намръщи.

Дел се захили и натисна шапката по-навътре.

Когато престана да набира, Ги извъртя стола си и мисълта, че е влязъл някой от работниците, и зяпна, когато позна брат си.

— Томи!

За разлика от брат им Тон, Ги Мин нямаше нищо против американското име на Томи.

— Изненадах ли те? — попита Томи.

Ги се надигна от стола си с усмивка и тогава забеляза, че спътникът на Томи също не е от работниците му. Огледа добре Дел и усмивката му замръзна.

— Весела Коледа! — поздрави го тя весело.

На Томи му се искаше да й запуши устата не защото поздравът й беше неуместен — в края на краищата Коледа беше след седем седмици и в магазините вече продаваха коледна украса, — а защото думите й едва не го накараха да прихне, а смехът нямаше да му помогне да убеди Ги в сериозността на положението.

— Ги — започна Томи, — бих искал да ти представя една моя приятелка, госпожица Дел Пейн.

Ги учтиво обърна глава към нея, тя протегна ръка и той след известно колебание я пое.

— Приятно ми е.

— На мен също — отвърна тя.

— Мокра сте до кости — забеляза Ги.

— Да. Така ми харесва — кимна Дел.

— Моля?

— Действа ми ободряващо — продължи тя. — След като бурята бушува един час, дъждът отмива всички нечистотии от въздуха, а водата става съвсем чиста — здравословна и полезна за кожата.

— Аха — Ги беше леко смутен.

— Полезна е и за косата.

Томи си помисли: „Моля те, Боже, дано не започне пак лекцията за рака на простатата!“

Със своите метър и седемдесет Ги беше със седем сантиметра по-нисък от брат си и макар и двамата да си приличаха по добрата си физическа форма, лицето на Ги беше кръгло, съвсем различно от лицето на Томи. Когато се усмихваше, приличаше на Буда и като дете някои от роднините често му казваха „Малкия Буда“.

Усмивката, макар и хладна, остана на лицето му докато не пусна ръката на Дел и не погледна към локвичките дъждовна вода, които се бяха образували около краката на двамата неочаквани гости. Когато вдигна очи и срещна погледа на Томи, Ги вече не се усмихваше и изобщо не приличаше на Буда.

На Томи му се искаше да прегърне брат си. Смяташе че и Ги ще му отвърне след първоначалното вцепенение. И все пак никой не посмя пръв да даде воля на чувствата си — и двамата бяха прекалено предпазливи.