Дийн Кунц - Тик-так

Преди Ги да успее да каже нещо, Томи припряно започна:

— Братко, имам нужда от съвета ти.

— От моя съвет? — Погледът на Ги беше обезпокоително прям. — Моят съвет от години не означава нищо за тебе.

— Имам големи неприятности.

Ги обърна глава към Дел.

— Не съм аз причината за това — смотолеви тя.

Ги не беше склонен да повярва.

— Всъщност — обади се Томи — тази вечер тя ми спаси живота.

По лицето на Ги премина сянка.

Томи се обезпокои, че не се е изразил достатъчно убедително и изрече на един дъх:

— Така е, наистина, тя ми спаси живота, изложи се на опасност заради мене, напълно непознатия. Смачка пикапа си пак заради мене; всъщност благодарение на нея сега стоя тук пред теб и ще ти бъда много задължен, ако ни поканиш да седнем и…

Томи се бе впуснал в обясненията така напористо, че не успя да схване реакцията на брат си.

— Моля?

— Напълно непознат ли? — повтори Ги.

— Е, да, до преди час и половина изобщо не знаехме нищо един за друг и въпреки това тя рискува живота си…

— Иска да каже — поясни Дел, — че ме мисли за твое гадже.

Томи се изчерви и лицето му пламна като фурна.

Навъсеното изражение на Ги малко се разведри от новината, че това не беше отдавна предсказаната блондинка, която щеше да разбие сърцето на майка им и завинаги да раздели семейството. Щом Дел не беше момичето на Томи, значи все още имаше възможност най-малкият и най-непокорният от братята Фан някой ден да тръгне по правия път и да вземе за жена някое благопристойно виетнамско момиче.

— Не съм му гадже — увери го Дел.

Ги изглеждаше склонен да се съгласи.

— Никога не сме излизали заедно — реши да затвърди впечатлението Дел. — Всъщност, като се има предвид, че мненията ни за дамските шапки коренно се различават, не виждам как изобщо бихме могли да излезем заедно. Не си определям срещи с мъж, който не одобрява вкуса ми към шапките. Едно момиче трябва да може в определен момент да тегли чертата.

— Шапки ли? — погледна объркано Ги.

— Хайде стига! — Томи говореше колкото на Дел, толкова и на Ги. — Не може ли просто да седнем и да поговорим за това?

— За кое? — вдигна вежди Ги.

— За това, че някой се опитва да ме убие — ето за кое!

Изумен, Ги Мин Фан седна с гръб към компютъра. Махна с ръка към останалите два стола от другата страна на бюрото.

Томи и Дел се възползваха от поканата и Томи започна:

— Мисля, че някаква виетнамска банда ми създава неприятности.

— Коя от всичките? — попита Ги.

— Не знам, все още не мога да разбера точно. Не можа да се сети и Сал Деларио, приятелят ми от редакцията, а той е специалист по бандите. Надявам се ти да разпознаеш метода им, като ти разкажа какво точно се случи.

Ги беше облечен в бяла риза. Разкопча маншета на левия си ръкав, запретна го нагоре и показа на Дел мускулестата си подмишница, където имаше дълъг и грозен червен белег.

— Двайсет и осем шева — поясни той.

— Ужасно — поклати глава тя. Насмешливото й настроение се беше стопила, сега бе истински загрижена.

— Тия боклуци се мотаят насам-натам и твърдят, че трябва да им платиш, за да продължиш работата си. Това било застраховка — ако не я изплатиш, ти и работниците ти можело да пострадат, да катастрофират, машините ти можело да излязат от строя или домът ти да се запали някоя нощ.

— Ами полицията…

— Полицията прави каквото може, а това най-често е нищо или почти нищо. И ако веднъж се поддадеш на рекета и си платиш, те ще си поискат още, и още, и още, също като политиците, докато един ден се окаже, че ти изкарваш от собствения си бизнес по-малко, отколкото изкарват те . Така че една вечер пристигнаха десетина от тях, наричали се Бързите момчета, и носеха ножове и лостове. Прерязаха телефонния кабел, за да не може да извикаме ченгетата и смятаха, че могат хей така да влязат в предприятието и да го разрушат, докато ние бягаме и се крием. Ние обаче ги изненадахме — дадохме няколко ранени, но момчетата от бандата бяха още по-зле. Мнозина от тях са родени тук, в Щатите, и се мислят за страшно печени, но не знаят какво е страдание. Не знаят значението на думата печен .

Дел не можа да се сдържи.

— Можеш сериозно да си изпатиш, ако се изправиш пред група ядосани пекари.

— Е, това го разбраха и Бързите момчета — съвършено сериозно кимна Ги.

Томи обясни на Дел:

— Ги беше четиринайсетгодишен, когато избягахме от Виетнам. След като Сайгон падна, комунистите смятаха, че ние, младежите, юношите, сме потенциални контрареволюционери, най-опасните граждани за новия режим. Арестуваха Ги и Тон — това е най-големият ми брат — и на няколко пъти ги държаха по една-две седмици, като ги разпитваха за предполагаемата им антикомунистическа дейност. Разпитите всъщност бяха мъчение .