Дийн Кунц - Тик-так

Организираните банди, които се занимаваха с рекет, действаха по всяко време на денонощието. Когато трябваше да прибягнат до саботаж обаче, предпочитаха да го правят под прикритието на нощта, в малките часове, което означаваше, че Ги — тъй като ръководеше нощната смяна — беше устоял на някои от най-неприятните сблъсъци.

Години наред тримата мъже бяха работили без почивен ден, тоест петдесет и шест часа седмично, тъй като повечето от клиентите на фурната се нуждаеха от стока всекидневно. Когато на някого се налагаше да вземе почивка за уикенда, останалите двама разделяха смяната му помежду си и работеха по шейсет и четири часа седмично, без да се оплакват. Виетнамските американци, които се занимаваха с предприемачество, бяха сред най-дейните хора в страната и никой не би могъл да ги обвини, че някога не са изпълнили задълженията си. Понякога обаче Томи се чудеше колко ли момчета от поколението на Тон Тат и Ги — някогашни емигранти от лодките, тласкани към успеха от спомените за бедността и терора в Югоизточна Азия — ще доживеят да се оттеглят спокойно в пенсия и ще се радват на заслужена почивка и спокойствие.

Семейството накрая бе започнало обучение на своя братовчед — родения в Америка син на най-малката сестра на майката на Томи, — който щеше да работи като началник смяна в редуващи се дежурства, а това щеше да позволи на тримата останали да работят само по четиридесет и четири часа седмично и накрая да заживеят нормално. Бяха забавили назначението на братовчеда, защото упорито бяха изчаквали Томи да се завърне в семейството и сам да поеме работата.

Родителите му още хранеха надеждата, че накрая чувството за вина ще го накара да се върне при баща си и братята си, които се изтощаваха до смърт, за да запазят главните мениджърски длъжности в семейството. Всъщност Томи бе изпитвал такива угризения, че понякога в сънищата си се виждаше зад кормилото на кола, в която се возеха майка му и баща му и която безразсъдно преобръщаше с висока скала и убиваше всички, докато той самият като по чудо оживяваше. Сънища, в които управляваше самолет, в който пътуваше цялото му семейство — след катастрофата отново всички загиваха, а той оставаше единственият оцелял. Кошмари, в които водовъртеж потапяше малката им лодка в Южнокитайското море, всички потъваха освен най-малкия и най-безразсъдния от семейство Фан — освен него, сина, по-отровен от змийски зъби. Беше се научил да живее с вината си, да подтиска стремежа си да се откаже от мечтата да стане писател.

Сега, докато той и Дел прекрачваха прага на задния вход на фурната „Сайгон в Новия свят“, Томи изпитваше противоречиви чувства. Едновременно се усещаше и у дома и на опасна територия.

Въздухът ухаеше на печен хляб, кафява захар, канела, хлебарско сирене, чист шоколад и други апетитни миризми, по-трудно различими в разнообразието от аромати. Това беше уханието на детските му години и чрез тях в съзнанието му потече порой от прекрасни спомени, лавина от позабравени образи. Но това беше и мирисът на бъдещето, от което той се бе отрекъл; под пълнещото устата със слюнки ухание Томи откриваше и някаква пресилена сладост — след време щеше да унищожи апетита и да предизвиква гадене и горчилка в устата.

Около четиридесет работници в бели униформи и бели шапки работеха усърдно в цеха — сладкари, хлебари, помощник-хлебари — сред маси за оформяне, машини за месене, нагреватели и фурни. Шумът от въртенето на миксери, от тракането на лъжици и метални шпатули, стъргането на тигани и алуминиеви фолиа, които се плъзгаха из фурните, приглушеният рев на газовите горелки — всичко това, както и останалите принадлежности на пекарната, беше като музика за Томи, едновременно весела и плашеща.

Топлината в залата веднага прогони студа от нощта и дъжда, но беше прекалено горещо, за да диша спокойно.

— Кой от всичките е брат ти? — попита Дел.

— Той трябва да е в кабинета на началника. — Томи едва сега забеляза, че Дел е махнала шапката на Дядо Коледа. — И ти благодаря, че вече не носиш оная глупава шапка.

Тя я извади от джоба на коженото си яке.

— Свалих я за да не я съсипе дъждът.

— Моля ти се, не я носи, не ме поставяй в неудобно положение.

— Ти нямаш никакво чувство за стил.

— Много те моля. Искам брат ми да ме приеме на сериозно.

— Че брат ти не вярва ли в Дядо Коледа?

— Моля ти се. Хората от семейството ми са ужасно сериозни и нямат чувство за хумор.

— Моля ти се, моля ти се — присмехулно повтори тя, но в закачката й нямаше злоба. — Тогава сигурно е трябвало да станат погребални агенти, а не пекари.