Дийн Кунц - Тик-так

— Моля те, много те моля — ти изобщо не разбираш какво става…

— Тогава обясни ми. Не съм нито глупава, нито глуха.

За миг той изгуби дар слово, притиснат от невероятните събития от тази нощ, но после изведнъж всички се изсипа в дълъг истеричен изблик:

— Това нещо, тая кукла, някой я остави пред входа на къщата ми, а после конците се скъсаха и отдолу проблесна истинско око, зелено змийско око, имаше опашка на плъх, хвърли се върху главата ми иззад пердето; сигурно яде куршуми за закуска, освен това е и умна , пък и непрекъснато расте…

— Какво расте?

Чувството му за безсилие едва не го накара отново да стане груб.

— Дяволската кукла, онова пъргаво като плъх малко чудовище! То расте!

— Дяволската кукла чудовище? — Тя го изгледа подозрително.

— Да! — вбесен изкрещя той.

С едно влажно туп пищящият дребосък се блъсна в дясната врата на пикапа, само на сантиметри от главата на мъжа.

Томи изкрещя.

Момичето простена:

— Господи, Боже мой.

Дребосъкът явно растеше, а и ставаше все по-малко човекоподобен, отколкото при появяването си в кукленската си форма. Главата му се беше уголемила и деформирала, а блестящите зелени очи изпъкваха от дълбоките очни ябълки под неравното костеливо чело.

Момичето освободи ръчната спирачка.

— Изритай го от прозореца.

— Не мога.

— Смъкни го от прозореца!

— Как да го сваля, за Бога?

Ръцете на дребосъка също бяха претърпели метаморфоза — петте им завършека бяха нещо средно между пръсти и широки заоблени пипала на сепия. Държеше се здраво за стъклото с бледите смукала, каквито имаше и на ръцете, и на краката.

Томи нямаше никакво намерение да отваря прозореца за да смъкне нещото. В никакъв случай.

Блондинката включи на скорост. Настъпи газта с такава сила, като че се канеше да излети не само от пътя, но и от слънчевата система.

Ревът на мотора заглуши писъка на дребосъка, гумите бясно забоксуваха като че ли искаше да избяга възможно най-бързо не само от това място, но и от хлъзгавата настилка, но фордът не изскочи извън галактиката, а просто си остана на мястото, като изхвърляше фонтани дъждовна вода и с четирите си гуми.

Лигавата паст на демона беше широко отворена. Слузестия черен език противно потрепваше. Черните му зъби се опитваха да захапят стъклото.

Гумите накрая си намериха опора и пикапът полетя напред.

— Не го пускай да влезе — помоли момичето.

— Защо пък да го пускам?

— Не го пускай да влезе!

— Да не ме мислиш за откачен?

Фордът се носеше като ракета на север по магистралата Пасифик Коуст. На Томи му се стори, че с това ускорение като нищо могат да се изстрелят отвъд галактиката, а дъждът атакуваше предното стъкло със силата на артилерийски огън. Упоритият дребосък обаче си оставаше прилепен към стъклото.

— То се опитва да влезе — изстена тя.

— Така е.

— И какво иска?

— Мене — отвърна той.

— Защо?

— Изглежда съм го ядосал с нещо.

Цветът на зверчето още беше черен на жълти примеси, но коремът му, опрян в стъклото, беше изцяло жълт като гной. В долната му част се отвори една цепка и от там се показаха грозно гърчещи се пипала със смукала накрая, които също залепнаха за стъклото.

Светлината в пикапа не достигаше, за да види точно какво става, но Томи забеляза, че стъклото е започнало да пуши.

— Охо! — привлече вниманието й той.

— Какво?

— Започнало е да прогаря стъклото.

— Да го „прогаря“?

— Да го разяжда.

— Какво?

— Като с киселина.

Тя лекичко натисна спирачката и направи остър десен завой към входа на Нюпортския крайбрежен градски клуб.

Пикапът рязко се наклони надясно, а центробежната сила прилепи Томи до вратата и притисна лицето му към стъклото, от другата страна на което изхвърлените черва на дребосъка се гърчеха върху димящия прозорец.

— Накъде караш, за Бога?

— Към градския клуб — обясни тя.

— Защо?

— Трябва да сменим колата. Ще ни трябва камион — процеди тя.

Направи остър ляв завой към паркинга — маневра, която отдръпна Томи от вратата и от разлагащото се стъкло.

В този късен час на паркинга почти нямаше коли. На асфалтовата площадка бяха останали за през нощта само две-три превозни средства. Едно от тях беше товарен камион.

Тя насочи пикапа към каросерията на камиона и даде газ.

— Какво си намислила? — попита я Томи.

— Да се измъкнем.

В последния момент тя зави вляво от паркирания камион и профуча така близо, че изстърга старателно нанесената боя от калника на пикапа и откърти страничното му огледало. От триенето на металните части изхвърча порой от искри и дребосъкът се оказа заклещен между стъклото на пикапа и каросерията на големия камион. Нашарената ламарина се обели от удара, но дребосъкът се оказа по-издръжлив от форда… докато смукалата му не се отлепиха със звук, който Томи успя да чуе въпреки останалия шум. Стъклото на дясната врата се пръсна и парчета се поръсиха върху Томи. За миг се уплаши, че зверчето е паднало в скута му, после, когато подминаха камиона, той разбра, че са успели да го смъкнат от пикапа.