Дийн Кунц - Тик-так

С ругатни той смъкна от главата си заслепяващата „качулка“ от изкуствен брокат. Почувства се като Гъливер, който се измъква от плена на лилипутите.

Зловещото същество лежеше сгърчено до перваза на пода в отсрещния край на стаята, близо до вратата. За миг Томи си помисли, че е мъртво, или поне силно зашеметено. Но то се отърси и се раздвижи.

С насочен пистолет Томи направи крачка към натрапника с намерението да го довърши. Купчината паднали пердета обаче се омота около краката му. Препъна си, загуби равновесие и се строполи на пода.

Така както опираше лявата си буза в мокета, Томи гледаше стаята от нивото на дребосъка-убиец, макар и малко накриво. Когато удари глава в пода, зрението му за миг се замъгли, но веднага след това се оправи. Сега наблюдаваше миниатюрния си противник, който вече се бе изправил.

Съществото стоеше изправено като човек и влачеше петнайсетсантиметровата черна опашка. Все още беше загърнато — по-скоро прикрито — в парцаливите остатъци от куклата.

Отвън бурята вече вилнееше в кресчендо, блъскаше сред нощната тъмнина с все по-чести светкавици и гръмотевици. Осветлението на тавана и настолната лампа примигнаха, но не изгаснаха.

Томи държеше здраво пистолета в протегната си дясна ръка. Вдигна оръжието на десетина сантиметра от пода, издърпа предпазителя и изстреля два куршума един след друг.

Единият със сигурност бе попаднал в дребосъка, защото той падна. Изпълзя обратно по целия път до стената, където Томи го бе захвърлил преди това.

Както би могло да се очаква, куршумът 40-и калибър от пълнителя „Смит & Уесън“ за това зверче беше нещо като пряко попадение от снаряд на полево оръдие; проклетото нещо би трябвало да бъде съвършено мъртво — като човек, засегнат от минохвъргачен залп право в гърдите. Би трябвало да е смазано, раздробено и разкъсано на парчета.

Томи вдигна глава, за да види какво е станало. Петна от кръв нямаше нито по мокета, нито по стената. Нито капка.

Зверчето престана да трепери и се претърколи по гръб. После приседна и въздъхна. Въздишката обаче не показваше умора, а удоволствие, като че ли прострелването от упор в гърдите бе за него интересно и приятно преживяване.

Томи се вдигна на колене.

От другата страна на кабинета дребосъкът сложи черно-жълтите си петнисти ръце върху опърления си, димящ корем. Не… всъщност беше бръкнал в корема си, забиваше нокти и изтръгваше нещо от себе си.

Дори от пет метра разстояние Томи можа да се увери, че тежкия предмет в ръката на зверчето бе деформираният куршум 40-и калибър. Дребосъкът захвърли сплесканото парче олово настрани.

Разтреперан, с омекнали колене и поразмътено съзнание Томи успя да се изправи на крака.

Опипа кожата на главата си на мястото, където раничките от острите нокти на нещото все още го боляха. Когато провери пръстите си, откри по тях само миниатюрни петънца кръв.

Не беше сериозно наранен.

Засега.

Противникът му също се изправи на крака.

Макар да беше седем пъти по-висок от дребосъка и поне трийсет пъти по-тежък, томи изпитваше такъв ужас, че се боеше да не се подмокри.

Чип Нгуейн, неговият печен детектив, никога не би загубил контрол над себе си по такъв начин, не би се унижил така, но Томи Фан вече не го беше грижа какво би направил прехваленият Чип Нгуейн. Той беше идиот, наливащ се с уиски глупак, който прекалено много се осланяше на пистолети, бойно изкуство и нахакани приказки. И блестящо изпълнената и смъртоносна хватка от таекуондо не би могла да спре една задвижена от свръхестествена сила кукла-дявол, която беше в състояние сама да извади куршум с голям калибър от вътрешностите си и да продължи да се движи, сякаш нищо не се бе случило.

И това беше безспорна истина. Не от онези, които човек чува във вечерните новини или за които чете във вестника. Не беше истината, на която учеха преподавателите и свещениците. Нито пък истина, за чиято безспорност се застъпваше Карл Сейгън. И все пак за Томи свръхестественото явление беше факт, макар подобни явления да бяха описани в „Нешънъл Инкуайърър“ в статии за явяването на демони и за предстоящия сблъсък между силите на доброто и злото.

Томи насочи отново пистолета към дребосъка. Изпита желание да се изсмее на глас, но се възпря. Не беше луд. Това опасение вече не го тревожеше. Самият Господ сигурно беше полудял — а вселената беше лудница, — щом Той при Сътворението беше намерил място и за такъв кръвожаден гном в кукленски одежди.