Дийн Кунц - Тик-так

Томи извади една линийка от плиткото чекмедже за моливи на бюрото и с нея разбърка късчетата хартия в кошчето. На няколко пъти злобно мушна вътре, но нищо не изпищя, нито пък се опита да изтръгне линийката от ръката му.

Поредица светкавици осветиха градината и сенките на дърветата яростно се замятаха по прозорците. Малко по-късно из мрачните дълбини на нощта се зародиха гръмотевиците, които глухо изтрещяха.

Срещу бюрото, в другия край на кабинета, до стената имаше канапе, а над него висяха в рамки два рекламни плаката от любимите филми на Томи. Фред Макмъри, Барбара Стануик и Едуин Дж. Робинсън във филма на Джеймс М. Кейн „Двойно обезщетение“. Богарт и Бакол в „Тъмният коридор“.

От време на време, когато писането му не вървеше и се затрудняваше да намери някакъв интригуващ обрат в сюжета, Томи се изтягаше на канапето с глава, подпряна на декоративните възглавнички, правеше няколко упражнения за дълбоко дишане, успокояваше ума си и по този начин даваше възможност на въображението си да се рее свободно. Случваше се да разреши набързо проблема си и да се върне на бюрото. По-често обаче задрямваше… и се събуждаше засрамен от мързела си, лепкав от пот и от чувството си за вина.

Сега Томи внимателно отмести двете червени възглавнички. Дребосъкът го нямаше.

Канапето беше без крачета, затова нищо не мажеше да се скрие под него.

Нещото обаче можеше да се е стаило зад канапето, а за да отмести толкова голяма тежест, на Томи му бяха нужни и двете ръце. Явно трябваше да се раздели за малко с пистолета, а това никак не му се искаше да направи.

Загрижено огледа стаята.

Единствените движещи се предмети бяха слабо фосфоресциращите улеи от дъждовните капки, които се стичаха по прозорците.

Остави пистолета на една възглавница, където можеше лесно да го достигне, и избута канапето от стената. Беше сигурен, че нещо зловещо, полуоблечено в памучни дрипи, щеше с писък да се хвърли върху него.

С притеснение осъзна колко уязвими бяха глезените му за остри малки зъбки.

Освен това трябваше преди това да напъха крачолите на дънките си в чорапите и да ги пристегне с гумени ленти, както би направил, ако в действителност преследваше плъх. Потрепери при мисълта, че нещо може да пропълзи по вътрешността на крачолите му и да започне да го дере и да го хапе.

Но дребосъкът не беше намерил убежище и зад канапето.

Облекчен, но и разочарован, Томи заряза тежката мебел отдръпната от стената и взе отново пистолета си.

Внимателно повдигна всяка от трите меки седалки на канапето. И под тях нямаше нищо.

Дясното му око залютя от потта. Той отри лице в ръкава на халата си и яростно замига, за да оправи зрението си.

Единственото непретърсено място оставаше махагоновият бюфет вдясно от вратата, където държеше топове хартия и други канцеларски материали. Като застана от едната страна на бюфета, той можа да надникне и в тясната пролука зад него; установи, че и там не се криеше нищо.

Всяко от отделенията на бюфета имаше собствена врата. Томи се замисли дали да не изстреля по няколко куршума във всяка от тях, преди да рискува да погледне вътре, но накрая се престраши да ги отвори и опипа вътрешността, без да попадне на дребния натрапник.

Застанал в средата на кабинета, Томи бавно се завъртя и се опита да открие някое пропуснато местенце, удобно за скривалище. Но и след като се извъртя на 360 градуса, недоумението му не изчезна. Изглежда беше претърсил навсякъде.

И все пак беше сигурен, че нещото все още е в стаята. Не би могло да се измъкне през краткото време, за което отиде да вземе пистолета си. Освен това той усещаше омразното присъствие, стаената енергия на хищника.

Дори в този момент чувстваше, че нещото го наблюдава.

Но откъде го наблюдаваше?

— Хей, по дяволите, покажи се — подкани го той.

Въпреки потта, която се лееше от него, и тръпките, които от време на време разтърсваха стомаха му, Томи започваше от минута на минута да става все по-самоуверен. Помисли си, че е започнал да действа в странната ситуация със забележителната вещина, смелост и пресметливост, присъщи на самия Чип Нгуейн.

— Хайде, излизай де! Къде си? Къде си?

Светкавица озари прозореца, три сенки пробягаха с бързината на паяк по стъклото и — като предупредителен знак — последвалата звънка гръмотевица като че ли привлече вниманието на Томи към пердетата.

Пердетата. Те не стигаха до пода, спускаха се само на два-три сантиметра под первазите на прозорците, затова не му беше хрумвало, че дребосъкът може да се е крил зад тях. Но може някак да е успял да се изкатери по стената или е подскочил достатъчно нависоко, за да се вкопчи в едно от пердетата и да се притаи там.