Дийн Кунц - Тик-так

Томи се загледа в бравата, като очакваше да я види да се завърта. Излъсканият месинг отразяваше светлината на лампата. Ако се приближеше достатъчно. Томи би могъл да види в металната повърхност странно разкривените очертания на собственото си мокро от пот лице: изглеждаше по-страшен и от нещото в парцалената кукла.

След малко опря ухо до вратата. Нищо не се чуваше, поне нищо, което той можеш да долови покрай неудържимото биене на сърцето си.

Усещаше краката си като гумени, а пистолетът му се стори още по-тежък; ръката му започна да изтръпва.

Какво ли правеше онова създание там? Дали все още разкъсваше памучния плат като пробудила се мумия, която сваля погребалните си ленти?

Опита се отново да си внуши, че цялата случка е била халюцинация, предизвикана от мозъчен удар.

Майка му имаше право. Хамбургерите, пържените картофки и порциите лук, двойните шоколадови шейкове — те бяха виновни за състоянието му. Макар че беше само на трийсет години, кръвообращението му не бе издържало на огромната тежест на холестерина, с който беше натоварено. Когато тази история приключеше — несъмнено със смъртен изход за него — и щом патоанатомите му направеха аутопсия, щяха да открият, че артериите и вените му са задръстени с толкова много мазнина, че с нея биха могли да се смажат веригите на всички танкове в Америка. А до ковчега, външно скърбяща, но всъщност доволна, майка му щеше да каже: Туонг, аз ти казвам, но ти не слушаш, никога не слушаш. Като прекаляваш с хамбургерите и пържените картофки, скоро и самият ти ще заприличаш на един голям дебел хамбургер; ще започнат да ти се привиждат малки чудовища със змийски очи и ще паднеш мъртъв в коридора на горния етаж на собствената ти къща с пистолет в ръка — като глупавия детектив от книгите ти, който се налива с уиски. Глупаво момче, тъпчеш се като щурите американци и виждаш ли сега какво стана.

В кабинета нещо изтрака тихо.

Томи долепи ухо до мъничката цепнатина между вратата и касата й, не чу нищо повече, но беше сигурен, че не си е въобразил първия звук. Самата тишина, идваща от стаята, сега му изглеждаше заплашителна.

С част от съзнанието си той беше разочарован и ядосан от себе си, защото се държеше така, като че ли дребосъчето със змийското око наистина се намираше в кабинета му, седеше на бюрото и се измъкваше от памучната си какавида.

Но същевременно с инстинкта си разбираше, че изобщо не е луд, колкото и да му се искаше да бъде. Освен това му беше ясно, че не е претърпял инсулт или мозъчен кръвоизлив, колкото и за предпочитане да беше това пред истината за парцалената кукла от ада.

Или каквото и да беше тя. Със сигурност обаче не беше от градските магазини за играчки. Нито от магазините в Дисниленд.

Не е самоизмама. Нито е плод на въображението му. Тя е там вътре.

Е, добре, след като се намираше в кабинета, тя не можеше да си отвори, така че най-умно би било да я остави на мира и да слезе на долния етаж, дори да излезе от къщата и да се обади в полицията. Да потърси помощ.

Но в момента в плана му имаше един сериозен пропуск: полицията в Ървин не разполагаше със специален екип Кукли от ада, който да изпраща при повикване. Няма също така и ударен отряд за борба с върколаци, нито отделение в отдела за борба с проституцията, което да отговаря за вампирите. Това в края на краищата беше Южна Калифорния, а не тъмната Трансилвания или Ню Йорк.

Властите най-вероятно биха го отписали като откачен, като онези, които твърдяха, че ги е изнасилил Снежният човек или които носеха изработени вкъщи шапки от алуминиев лист, за да се предпазят от злите извънземни, които се опитвали да ги заробят, като им изпращали микровълнови лъчи от кораба майка. Ченгетата не биха си направили труда дори да проверят сигнала му.

А можеше да стане и по-лошо. Колкото и внимателно да обяснеше сблъсъка си с куклата, в полицията можеха да решат, че страда от остра психоза и представлява опасност за себе си и околните. При това положение можеха да го изпратят в психиатричното отделение на някоя болница и да го задържат за наблюдение.

Обикновено на младите писатели, които се борят за по-голяма читателска публика, им е нужно възможно най-голямата известност. Но Томи не можеше да си представи как би подпомогнал издателя си в продажбата на бъдещите си романи, ако в печата се появяха съобщения за ваканцията му в психиатрията или с негова снимка в усмирителна риза. Нещо като герои от романите на Джон Гришам.