Дийн Кунц - Тик-так

Парцалената кукла беше странна, но не чак толкова ужасяваща, както му се беше сторило. Развинтената му фантазия отново го бе завлякла в неочаквана посока.

Умираше си да драматизира нещата, а това — според големия му брат Тон — беше най-типично американската му черта. „Всички американци, каза веднъж Тон, си мислят, че светът се върти около тях и смятат отделния човек за по-важен от цялото общество, за по-важен и от семейството. Но как може всеки човек да бъде най-важният? Това е невъзможно — всички да са равни и същевременно да са най-важните. Напълно безсмислено е.“ Тогава Томи възрази, че той самият не се чувства по-важен от когото и да е, че Тон не взема предвид американския индивидуализъм, в който основно е правото да осъществиш мечтите си, а не да се наложиш над останалите. Тон махна с ръка: „Тогава, щом не се смяташ за по-добър от нас, ела в пекарната при баща си и братята си. Така ще се осъществи мечтата на нашето семейство.“

Тон беше наследил остротата при водене на спор — заедно с полезния инат — от майка им.

Томи започна да върти куклата и колкото повече се занимаваше с нея, толкова по-малко зловеща му се виждаше. Накрая — това беше сигурно — историята, свързана с нея, щеше да се окаже скучна и проза. Сигурно всичко щеше да излезе някаква нескопосна шега, измайсторена от съседските деца.

Карфицата с черната емайлирана главичка, с която бележката бе прикрепена към ръката на куклата, вече не беше върху крайната масичка, където Томи я бе оставил. Явно, когато куклата се е преобърнала, карфицата бе паднала на пода.

Не я забеляза на кремавия мокет, макар че лъскавата черна главичка не би трябвало да убегне от погледа му. Прахосмукачката щеше да я глътне, когато се наканеше да почисти следващия път.

Взе си една бира от хладилника. „Квурс“. Приготвена нависоко в Скалистите планини на Колорадо.

С бирата в едната ръка и куклата в другата той се качи на втория етаж. Запали настолната лампа и подпря куклата на нея.

Седна в удобния си шоколадовокафяв, облечен с кожа работен стол, включи компютъра и направи разпечатка на последната си завършена глава от новия си роман за Чип Нгуейн. Беше излязла двайсет страници.

Докато отпиваше бира направо от бутилката, започна с червен молив да нанася редакторски поправки в текста.

Отначало в къщата беше мъртвешки тихо. После вятърът зафуча в стрехите. Някакъв дълъг клон започна да се блъска във външната стена. От дневната на долния етаж слабо, но отчетливо се чу скърцането на вратичката на камината.

От време на време Томи хвърляше поглед към куклата, тя седеше огряна от кехлибарената светлина на настолната лампа, която я подпираше, и държеше подобните си на ръкавици с един пръст длани като за молитва.

Когато нанесе редакциите си към главата, се оказа, че е изпил и бирата. Преди да набере на клавиатурата нанесените с червено поправки, той се отби до тоалетната за гости встрани от главния коридор.

Върна се в кабинета след няколко минути и почти очакваше да намери куклата отново полегнала настрани. Но тя си седеше изправена, както я беше оставил.

Той поклати глава и смутено се усмихна на собствената си развинтена фантазия.

После, когато се приближи към стола си, забеляза няколко думи, набрани на празния преди това екран на монитора: ПОСЛЕДНИЯТ СРОК Е ПРИЗОРИ.

— Какво, по дяволите…

Когато се отпусна на седалката, остра и пареща болка прониза десния му хълбок. Стреснат, той скочи на крака и блъсна работния си стол, който се плъзна назад на колелцата си.

Бързо се хвана за хълбока и откри малкото острие пробило дънките му; измъкна го от синия плат, и от плътта си. Оказа се, че това е карфицата с черна емайлирана главичка като грахово зърно.

Учуден, Томи повъртя карфицата между палеца и показалеца си, без да откъсва поглед от върха й.

Покрай фученето на вятъра в корнизите и мъркането на лазерния принтер, готов за работа, той дочу и нов звук — едно тихо храс … после пак. Звучеше като късащи се конци.

Хвърли поглед към куклата, осветена от настолната лампа. Седеше си по същия начин, но чифт от кръстосаните бодове на мястото, където трябваше да бъде сърцето, ако беше жив човек, се бяха скъсали и сега се люшкаха пред бялата й гръд.

Томи Фан не усети, че е изпуснал карфицата, докато не я чу да тупва — тинк, тинк — по твърдата пластмасова подложка на работния му стол.

Скован от ужас, той се загледа в куклата — стори му се, че я бе изучавал часове наред, макар че едва ли бе минало повече от минута. Накрая успя да раздвижи крайниците си и проумя, че се пресяга към проклетото нещо; успя да се спре навреме, преди ръката му да я докосне.