Дийн Кунц - Тик-так

Хартията беше жълта само тук-таме, като че ли беше къс от старинен документ, беше малко мазна и цепната в ъглите. Сгъната беше първо на две, после на още две. Разгъната имаше големина към осем квадратни сантиметра.

Съобщението беше на виетнамски — три колони красиво изписани с плътно черно мастило йероглифни знаци. Томи разпозна езика, но не можеше да прочете съдържанието.

Изправи се в цял ръст и се загледа замислено първо към улицата, после към куклата в ръката си.

След като сгъна отново бележката и я сложи в джоба на ризата си, той си влезе и затвори вратата. Пусна резето и сложи защитната верига.

В дневната Томи постави странната безлика кукла върху крайната масичка до канапето и я подпря на настолната лампа със зелен абажур с наклонена надясно кръгла бяла глава и спуснати надолу ръце. Подобните й на ръкавици с един плъст длани бяха разтворени, както стояха когато я видя за първи път на покрития вход, но сега изглеждаха като че ли търсят нещо.

Постави и карфицата на масичката до куклата. Черната й емайлирана главичка лъщеше като капка машинно масло, а острият й край проблясваше в сребристи оттенъци.

Спусна пердетата и на трите прозореца в дневната. Направи същото и в трапезарията и в хола. А в кухнята завърта дръжката на щорите, като затвори и тях.

И все пак чувстваше, че някой го наблюдава.

В спалнята на горния етаж си беше приспособил нещо като кабинет, където пишеше романите си. Сега седна зад бюрото, но не запали лампата. Единствената светлина идваше от отворената врата към коридора, вдигна слушалката на телефона, поколеба се, но все пак позвъни на Сал Деларио, репортер в „Реджистър“, вестника, в който Томи бе работил до вчера. Обади се телефонният секретар, но той не остави съобщение.

След това се свърза с редакцията. Даде номера на собствения си телефон и добави забележката „спешно“.

След по-малко от пет минути Сал му позвъни.

— Какво толкова спешно, сваляч такъв? — попита той. — Да не би да си забравил къде трябва да си слагаш оная работа?

— Къде си в момента? — попита Томи.

— В работилницата.

— В редакцията ли?

— Аха, прекроявам новините.

— Закъснял си с поредния краен срок — предположи Томи.

— Обаждам ти се просто да проверя професионалния си инстинкт. Ти излезе от вестникарския бизнес само от един ден; загуби ли вече всичките си колегиални чувства?

Томи се наклони в стола си и се приведе над бюрото.

— Слушай, Сал, трябват ми някои данни за бандите.

— За тлъстите котараци от Вашингтон, които въртят играта ли говориш, или за пънкарите, дето изнудват бизнесмените в Малкия Сайгон?

— За местните виетнамски банди. Момчетата от Санта Ана…

— … за евтините момчета, момчетата на Натома. Но ти сам ги знаеш.

— Но не колкото тебе — възрази Томи.

Сал беше криминален репортер, който доста добре познаваше дейността на виетнамските банди, действащи не само в окръга, но и в цялата страна. Докато беше на работа във вестника, Томи пишеше статии главно по въпроси, свързани с изкуството и развлекателните събития.

— Сал, чувал ли си Натома или евтините момчета, когато заплашват някого, да изпращат по пощата отпечатък от черна длан или — нали знаеш череп над две кръстосани кости, нещо такова?

— Или може би отрязана конска глава в леглото?

— Да, такова нещо.

— Ти нещо си се побъркал, старче. Тия момчета нямат възпитания навик дори да изпратят предупреждение. Пред тях мафията изглежда като благопристойно общество на любители на камерна музика.

— А бандите на по-възрастните, по-опитните, който не са просто малолетни улични гангстери — да кажем Черните орли или Орловата седморка?

— Черните орли вършат черната работа в Сан Франсиско, а Орловата седморка — в Чикаго. При нас са Водолазите.

Томи се облегна така силно на стола си, че дървото простена под тежестта му.

— Но при тях няма конски глави, така ли?

— Томи, момчето ми, ако Водолазите оставят отрязана глава в леглото ти, тя ще бъде твоята собствена.

— Звучи страхотно.

— Ама за какво става дума? Започвам вече да се тревожа.

Томи въздъхна и погледна през най-близкия прозорец. Сгъстяващите се облаци бяха започнали да закриват луната и чезнещата сребриста светлина сякаш назъбваше краищата им.

— Нали помниш статийката ми за рубриката „Шоу“ миналата седмица? Мисля си, че някой може да е решил да си отмъсти за нея.

— Материала ти за момиченцето, което стана шампион по фигурно пързаляне ли?