Дийн Кунц: Тик-так

Когато фаровете на колата осветиха алеята, близките лехи от бели кораловочервени нарциси заблестяха като фосфоресциращи. Сенките бързо пробягаха по белещата се кора на няколкото австралийски дръвчета и се отдръпнаха към по-високите им клани, където посребрените от луната листа трептяха от нощния ветрец.

След като голямата врата на гаража се затвори автоматично зад гърба му, той остана неподвижен в колата няколко минути — радваше се на мириса на кожената тапицерия, наслаждаваше се на новата си придобивка. Ако можеше да остане да спи седнал зад волана, би го направил с удоволствие.

Не му се искаше да остави корвета на тъмно. Тази страхотна кола трябваше да остане обляна от светлините на гаражните лампи, подчертаващи красотата й като произведение на изкуството в музей.

Докато оставяше ключовете на закачалката до хладилника в кухнята, на входната врата се звънна. Макар и познат, звънецът този път му прозвуча различно, заприлича му на някакво кухо и зловещо повикване от кошмар. Проклятието да си собственик на къща. Винаги нещо трябва да се поправя.

Не очакваше гости тази вечер. Всъщност възнамеряваше да прекара час-два в кабинета си и да редактира няколко страници от ръкописа, над който тия дни работеше. Измисленият от него частен детектив Чип Нгуейн се беше разприказвал твърде много в представеното в първо лице изложение и речта на нахаканото му, но понякога досадно многословно частно ченге трябваше да се прегледа пак.

Томи отвори вратата и леденостуденият вятър го прониза, остави го без дъх. Вихрушка сухи листа го връхлетя и в лицето му сякаш се забиха ножчета. Той направи две крачки назад и закри очите си с длан.

Едно сухо, подобно на хартия листо влезе в устата му. Твърдото връхче му убоде езика.

От изненада той схруска листото, което се оказа горчиво. Изплю го.

Също така неочаквано, както се бе устремила към вратата, вихрушката се смири и изчезна, като остави след себе си тишина и спокойствие. Въздухът вече не беше студен.

Томи изтърси листата от косата и раменете си, отскубна няколко от вълнения си пуловер и дънките. Дървеният под на фоайето беше обсипан със скършени почернели листа, снопчета трева и песъчинки.

— Какво ли беше това, по дяволите?

От другата страна на прага нямаше никой.

Томи излезе пред вратата и огледа навсякъде тъмния покрит преден вход. Беше малко по-голям от обикновените веранди, ширината му беше три метра, а дълбочината — два.

Нямаше никой нито на двете стъпала, нито по алеята, разделяща маломерната морава отпред — изобщо този, който беше звъннал не се виждаше никакъв. Под разкъсаните облаци, докоснати от бледата луна, улицата беше тиха и изоставена, толкова спокойна, че Томи си помисли на шега, че животът в космоса бе замрял по нечия прищявка.

Той запали осветлението отвън и забеляза точно пред себе си на пода на покрития вход странен предмет. Беше кукла — парцалена кукла с височина не повече от двайсет и пет сантиметра и лежеше по гръб с широко разперени дебелички ръце.

Томи се намръщи, огледа се още веднъж в нощта, като се взря по-внимателно в храсталака, откъдето някой би могъл да го наблюдава клекнал. Нямаше никой.

Куклата в краката му беше недовършена — покрита изцяло с бял памучен плат, без дрехи, без черти на лицето и без коса. На местата, където трябваше да са очите й, върху белия плат бяха пришити с груб черен конец кръстове. Пет подобни кръстчета заемаха мястото на устата, а още две образуваха буквата Х над сърцето.

Томи прекрачи прага и излезе на верандата. Приклекна до куклата.

В устата му още горчеше от сухото есенно листо, но сега усети още нещо също толкова неприятно, макар и по-познато. Изплези езика си, докосна го, а после погледна пръста си — видя червено петънце. Върхът на листото му беше пуснал кръв.

Езикът обаче не го болеше. Раничката беше съвсем малка. Въпреки това, по причини, които и сам не би могъл да обясни напълно, Томи се разстрои от вида на кръвта.

В една от грубите си ръчички, подобни на ръкавици с един пръст, куклата държеше сгънато листче. То беше прикрепено здраво там с карфица с лъскава черна емайлирана главичка, голяма колкото грахово зърно.

Томи вдигна куклата. Беше твърда и неочаквано тежка за големината си, но крайниците й провиснаха немощно — като че ли трупът й беше натъпкан с пясък.

Когато извади карфицата от ръчичката на куклата, мъртвешката тишина на улицата за малко се наруши. През покрития вход премина леденостуден вятър. Храсталакът зашумя, а дърветата се разклатиха достатъчно силно, за да накарат сенките от лунната светлина да затреперят. После всичко отново се усмири и всяко движение престана.