Дийн Кунц: Тик-так

Караше собствения си новичък корвет — колата на колите, върха, до който бе стигнала Америка в производството на автомобили, детската му мечта, — затова трябваше да се радва и да ликува, а вместо това той бавно потъваше в морето на отчаянието. Като че ли усещаше под себе си бездна от неопределени чувства. Чувстваше се виновен за начина, по който се държа с майка си, което беше просто смешно, защото той й бе засвидетелствал уважението си. Беше показал почитта си във всяко отношение. Наистина беше изпитал известна досада и сега му стана болно, като и помисли, че тя може да е усетила това в гласа му. Никак не му се искаше да я нарани. Никога. Но понякога тя изглеждаше толкова безнадеждно вкопчена в миналото, толкова упорито и глупаво държеше на навиците си, че Томи се притесняваше от неспособността й да се приспособи към американската култура така цялостно, както самият той го бе направил. Когато я посещаваше с приятелите си, американци по рождение, силният й виетнамски акцент го огорчаваше също като навика й да върви на една почтителна крачка след баща му. „Мамо, това са Съединените щати, веднъж я укори той. Тук всички са равни и никой не е по-добър от никого, жените са същите като мъжете. Тук не е нужно да вървиш в сянката на когото и да е.“ Тя му се усмихна като на любим, но слабоумен син и отвърна: „Аз не ходя в сянката, защото някой ме задължава, Туонг. Ходя в сянката, защото сама го искам.“ Томи раздразнен повиши глас: „Но така не бива.“ Като го удостои със същата вбесяваща кротка усмивка, тя попита: „В Съединените щати не бива ли да показваш, че уважаваш някого? Не бива ли да даваш израз на любовта си?“ Томи добре знаеше, че в тези спорове никога не можеше да излезе победител, но упорстваше: „Не, но може да се намери и по-добър начин те да се покажат.“ Тя го изгледа дяволито и приключи разговора с въпрос: „Кой е по-добрият начин — печат за редовна стока ли?“ Сега, докато караше дългоочаквания корвет с по-малко удоволствие, отколкото разнебитен пикап, купен на старо, Томи изпитваше студ и сивота в себе си, засрамен от неблагодарността си и неспособността да приеме майка си такава, каквато е.

Неблагодарното дете хапе по-лошо от змийски зъб.

Томи Фан, лошият син. Носещ се в калифорнийската нощ. Невъзпитан, гладен и нелюбящ.

Погледна се в огледалото за обратно виждане, като за момент очакваше да види чифт змийски очи на собственото си лице.

Знаеше, разбира се, че да се отдава така на чувството за вина е глупаво. Понякога онова, което очакваше от родителите си, беше просто нереално, но все пак той беше много по-разумен от майка си, когато носеше ао дайс , онези надиплени копринени костюми от туника и панталони, които изглеждаха толкова не на място в тази страна, колкото и шотландските фустанели, тя изглеждаше много мъничка, като момиченце в дрехите на майка си, макар че у нея нямаше нищо уязвимо. С острия си ум и желязната си воля, когато пожелаеше, тя можеше лесно да се превърне в тиранин, а и умееше да накара човек да изпита повече болка от неодобрителния й поглед, отколкото шибане с камшик.

Тези сурови мисли отвратиха Томи, макар че сам се бе насочил към тях, и лицето му се зачерви още повече от срам. Като поеха невероятно големи рискове и на невероятно висока цена, тя и бащата на Томи го бяха измъкнали — заедно с братята и сестрите му — от Страната на чайките и лисиците, изпод юмрука на комунистите и го бяха довели тук, в страната на неограничените възможности и затова той беше длъжен да ги почита и да се грижи за тях.

— Аз съм един себичен подлец — каза той на глас. — Истинско лайно — ето какво съм аз.

След като закова колата на кръстопътя между Корона дел Мар и Нюпорт Бийч, той затъна още по-дълбоко в морето на меланхолията и угризенията на съвестта.

Нищо нямаше да му стане, ако беше приел поканата й за вечеря? Тя бе приготвила супа от скариди с кресон, ком тай кам и пържени зеленчуци със сос нуок мам — трите ястия, които той обичаше най-много като дете. Явно беше поработила здравата в кухнята с надеждата да го примами вкъщи, а той я бе отблъснал, беше я разочаровал. Но не можеше да си намери никакво извинение за отказа му, особено след като не бе посещавал семейството си от седмици.

Не. Не беше така. Това беше нейната реплика: „Туонг, не съм те виждала от седмици.“ Той й бе напомнил по телефона, че днес е четвъртък, а бяха прекарали неделята заедно. Но ето какво се бе получило — само след няколко минути той се хващаше на нейните измислици за изоставената майка!