Дийн Кунц - Тик-так

Така силно трясна вратата зад гърба си, че къщата се разтресе от удара. Вратата нямаше ключалка. Томи отчаяно се замисли дали да не вземе подходящ стол от голямата спалня и да подпре с него бравата, но се досети, че вратата се отваря навътре и явно не би могла да бъде заклещена откъм коридора.

Понесе се към стълбите, но размисли и се стрелна в спалнята си, като палеше всички лампи по пътя си.

Леглото му беше отлично оправено. Бялата кадифена покривка беше идеално опъната, като кожата на барабан.

В дома му винаги беше подредено и мисълта, че може да се оплиска с кръв го натъжи, особено ако кръвта се окажеше неговата собствена.

Какво беше това проклето нещо? И какво искаше от него?

Нощното шкафче от палисандрово дърво лъщеше лакирано и добре излъскано, а горното му чекмедже, до кутията със салфетки, Томи поддържаше оръжието си в същото отлично състояние.

Пистолетът, който Томи измъкна от чекмеджето на нощното шкафче, беше „Хеклер & Кох“ Р7 М13. Беше го купил доста отдавна — когато в Лос Анжелис пламнаха бунтове, свързани с делото Родни Кинг.

В онези дни безжалостното му въображение го бе измъчвало с ярки кошмарни епизоди от жестокия сблъсък на двете коренно противоположни цивилизации. За страховете му обаче сънищата не бяха достатъчни. Томи остана все така напрегнат още месец-два, а притеснението му продължи повече от година, защото очакваше хаосът да се върне всеки миг. Тогава за първи път от цяло десетилетие насам в ума му проблеснаха детските спомени за кървавата касапница, която бе последвала падането на Сайгон преди бягството на семейството й към морето. След като веднъж бе изпитал апокалипсиса, Томи добре знаеше, че то може и да се повтори.

Окръгът Ориндж обаче не се оказа обсаден от развилнелите се тълпи — епизод, който редовно се повтаряше в сънищата на Томи, — дори Лос Анжелис успя някак да се завърне към нормалния живот, макар че в ония дни нормалността беше нещо относително в Града на ангелите. Така и не й се наложи да прибегне до пистолета.

Допреди минута.

Сега безнадеждно се нуждаеше от оръжието — не за да задържи на разстояние неочаквана банда грабители, дори не и за да защити дома си от един-единствен крадец, а за да се предпази от най-обикновена парцалена кукла. Или от онова, което се криеше вътре в нея.

Докато се щураше насам-натам от спалнята в коридора на втория етаж, Томи Фан се зачуди дали не е откачил.

Всъщност нямаше какво да се чуди. Разбира се , че е откачил! Вече бе преминал границата на рационалното мислене, беше се хвърлил от скалата и летеше върху бобслея на безумието по стръмната пързалка, която щеше да го отведе в студените и мрачни дълбини на пълната лудост.

Парцалените кукли не оживяват.

Двайсет и няколко сантиметрови човекоподобни същества с блестящи зелени очи не съществуват.

Дали миниатюрен кръвоносен съд в мозъка му не се беше спукал? А може би някое злокачествено раково образувание бе навлязло в критическата си фаза, при която бе извадило от строя заобикалящите го мозъчни клетки. Това бяха халюцинации. Друго правдоподобно обяснение не можеше да има.

Вратата към кабинета му си беше затворена, както я беше оставил.

Къщата беше смълчана като манастир, пълен със спящи монаси, в който не се долавя и шепот и молитва. Вятърът не блъскаше в корнизите. Не цъкаше часовник, не проскърцваха и дъските.

Разтреперан и изпотен, Томи се промъкна боязливо по мокета на коридора и изключително предпазливо се приближи към вратата на кабинета си.

Пистолетът в ръката му се тресеше. Напълно зареден, той тежеше само около килограм, но при сегашните обстоятелства на Томи и това му се струваше твърде много. Зареждаше се с натискане и беше безопасен, доколкото може да се разчита на който и да е автоматичен пистолет, но Томи държеше дулото към тавана и пръстът си съвсем леко опрян в спусъка. Както беше зареден с пълнител „Смит & Уесън“, оръжието можеше да нанесе сериозни поражения.

Той се пресегна към затворената врата, но се поколеба и спря.

Куклата — или онова, което се криеше в нея — беше прекалено дребна, за да достигне бравата. Дори да успееше да се покатери до нея, силите й нямаше да стигнат — нито пък щеше да намери удобна опора, — за да отвори вратата. Онова нещо беше попаднало в капан.

От друга страна, откъде можеше да знае, че то няма да събере необходимата сила или да намери опора? Това нещо не можеше да съществува реално, беше като действащо лице от научнофантастичен филм и нормативната логика на поведение не важеше за него.