Дийн Кунц - Тик-так

Лабрадорът изпуфтя.

Дел кимна към Томи.

— Мики, това е моят приятел Томи Тофу.

Мики се наведе пак:

— Приятно ми е, Господин Тофу.

Томи успя да надникне между Дел и кучето.

— И на мен ми е приятно да се запознаем. Целият сте мокър, Мики.

— Така ли?

— Ами да — намеси се Дел. — По-добре се върни на сухо, Мики. Кажи на Еми, че ще я посетя вдругиден. А след известно време, когато се пооправи, може да дойде в студиото ми на полуострова да й направя портрет. Бих искала да ми позира.

— О, на нея ще й е много приятно, госпожице Пейн. Да й направят портрет — ще се почувства като принцеса.

Целият мокър, Мики се върна в къщичката, а Дел вдигна страничното стъкло.

Масивната желязна порта с позлатени украшения се отвори пред тях и те влязоха в частния комплекс.

Докато Дел вкарваше колата, Томи се поинтересува:

— Коя е Еми?

— Дъщеричката му. Осемгодишна, сладка като кукличка.

— И от какво се поправя?

— От рак.

— Какъв живот — да си на осем години и да хванеш рак.

— Сега сигурно се е оправила напълно. Нали, Скути, палавнико?

Лабрадорът се приведе да я подуши и облиза шията й, а тя се изсмя щастливо.

Караха по извити улици, от двете страни на които — зад пищни големи дворове — бяха наредени внушителни къщи.

— Неудобно ми е, че трябва да будим майка ти в три и половина сутринта — измърмори Томи.

— Толкова си внимателен и учтив — похвали го Дел и се пресегна да го щипне по бузата. — Но недей да се тревожиш. Мама със сигурност е будна.

— Значи е нощна птица, а?

— Тя е човек на всички времена. Никога не спи.

— Никога ли?

— Не спи от Тонопа насам — допълни Дел.

— Тонопа, в Невада ли?

— Всъщност извън Тонопа, близо до Мъд Лейк.

— Мъд Лейк ли? За какво говориш изобщо?

— Това беше преди двайсет и осем години.

— Двайсет и осем години?

— Горе-долу. Аз съм на двайсет и седем.

— И майка ти не е спала още от преди да се родиш?

— Тогава тя е била на двайсет и три години.

— Сънят е нужен на всички.

— Не за всички. Ето, ти не си лягал цяла нощ. Спи ли ти се?

— Сега не, но по-рано…

— Виждаш ли? — щастливо възкликна тя, зави надясно и влезе в глуха уличка.

В края на уличката имаше палмова горичка, а зад нея каменна къща, осветена така дискретно отстрани, че Томи не можа да забележи къде е източникът на светлината.

В стената имаше висока бронзова порта с петсантиметрови колове. Върху половинметровата издадена част отгоре имаше завъртулки, подобни на йероглифи. Сравнен с този масивен портал, главният вход на жилищния комплекс изглеждаше като конструкция от проста ламарина.

Дел спря, смъкна стъклото си и натисна един бутон на вътрешния телефон, прикрепен за каменен стълб.

От високоговорителя се разнесе учтив мъжки глас с британски акцент.

— Кой звъни, моля?

— Аз сам, Мъмингфорд.

— Добро утро, госпожице Пейн — се чу по вътрешния телефон.

Голямата врата се отвори с тежко дрънчене.

— Кой е този Мъмингфорд? — вдигна вежди Томи.

Дел поясни:

— Това е икономът.

— И работи по това време?

— Винаги има дежурен. Мъмингфорд така или иначе предпочита нощната смяна, защото тогава тук става най-интересно — продължи Дел, докато вкарваше колата под арката на портала.

— Какво е написано с йероглифите над портата?

— „Тото, ние вече сме в Канзас.“

— Говоря ти сериозно.

— Аз също. Мама понякога е доста ексцентрична.

Томи обърна глава към портата на минаване покрай стената и попита:

— А на какъв език е написано?

— На Голямата купчина.

— Това език ли е?

— Не, това е името на къщата. Виж.

Просторното имение на семейство Пейн, заемащо поне дванайсет декара оградена площ, беше най-обширното наоколо. Къщата беше огромна, ниска и романтична средиземноморска вила, с дълбоки лоджии зад колоните, множество арки, замрежени прозорци, обсипани с цъфтящ нощен жасмин, преградени балкони с множество увивни растения, куполи и кули с камбани, толкова много отделни стръмни покривчета, че Томи доби по-скоро впечатлението за цяло италианско село, отколкото за отделна постройка. Сцената беше така умело и романтично осветена, че спокойно би могла да служи за екстравагантен декор на някоя бродуейска постановка.

Алеята с постепенен наклон се спусна към просторния павиран паркинг, в средата на който се издигаше фонтан на четири равнища с петнайсет женски статуи от мрамор в естествен ръст, изливащи вода от вазите си.

Докато заобикаляше с ферарито удивителния фонтан Дел обясни: