Дийн Кунц - Тик-так

Полицаят вече бе смъкнал своя прозорец. В гласа му прозвуча приятна изненада, когато извика:

— Дел?

— Здрасти, Марти!

— Не видях, че си ти — усмихна й се ченгето иззад волана на лимузината. — Нова кола ли имаш?

— Харесва ли ти?

— Страхотна е. Твоя ли е или на майка ти?

— Нали я знаеш мама.

— Недей да караш с превишена скорост.

— Ако го направя, ти лично ще ме напляскаш, нали?

Ченгето се изсмя.

— С най-голямо удоволствие.

— Каква е цялата тая шумотевица? — невинно попита Дел.

— Няма да повярваш! Някакъв идиот тряснал цяла грамадна яхта с висока скорост във вълнолома.

— На борда сигурно е имало голямо парти. Защо ли никога не ме канят и мене на големи партита?

Като пренебрегна присъствието на томи, Марти подвикна на кучето:

— Здрасти, Скути.

Лабрадорът провря едрата си глава покрай Дел, ухили се и изплези език.

Марти продължи разговора си с Дел.

— Предупреди майка си, че ще я наблюдаваме как кара с тая кола.

— Може и да не успеете да я видите — захили се Дел. — Но със сигурност ще усетите звуковата вълна.

Марти усмихнат продължи пътя си, а Дел даде газ, премина моста и се насочи към материка.

Томи я погледна.

— А какво ще стане като разбере, че яхтата върху вълнолома е твоята?

— Няма да разбере. Тя не е на мое име. Води се на крайбрежната ни корпорация.

— Крайбрежна корпорация? Тя къде е? На Марс?

— В големите Кайманови острови. Карибско море.

— И какво ще стане, когато съобщят, че тая кола е открадната?

— Няма да съобщят. Мама ще я е върнала, преди да забележат липсата й.

— Скути вече понамирисва, не мислиш ли?

— Това е само мократа му козина.

— Дано — махна с ръка Томи. — Я ми кажи, ама честно, ти случайно ли мина покрай дерето, в което обърнах корвета, или знаеше, че ще ме намериш там?

— Не знаех, разбира се. Но нали ти казах — ние явно сме родени един за друг.

— Господи, вбесяваш ме — изръмжа той.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, съвсем сериозно го казах.

— Горкият объркан Томи.

— Вбесяваш ме — упорито повтори той.

— Искаш да кажеш, че съм интересна . Всъщност ти си очарован от мене.

Томи въздъхна.

— Не си ли очарован?

Той отново въздъхна.

— Не си ли? — настоя тя.

— Добре де, да кажем, че съм — капитулира Томи.

— Толкова си сладък — усмихна се тя нежно. — Такъв сладур си.

— Искаш да те застрелям ли?

— Още не. Почакай да легна на смъртно легло.

— Уви, това няма да стане скоро.

Майката на Дел живееше в охраняван частен комплекс върху живописен хълм с изглед към нюпортското крайбрежие. Къщата на пазача беше каменна, измазана с гипс в пастелни цветове, с украшения в ъглите и се намираше под огромни, театрално осветени палми.

Тъй като стъклото на ферарито нямаше стикер на местен жител, младият пазач трябваше да излезе през портата, да се приближи и да попита кого искат да посетят. Лицето му беше сънено и отпуснато, но веднага се стегна и оживи, когато позна шофьорката на ферарито.

— Госпожице Пейн!

— Здрасти, Мики.

— Нова кола ли имате?

— Може би — отвърна тя. — Взели сме я за проба.

Пазачът излезе от къщичката в дъжда и се наведе до отворения прозорец, за да бъде на една и съща височина с лицето на Дел.

— Страхотна кола.

— Ако майка ми я кара, може да стигне до и Луната с нея.

— Ако тази кола беше нейна — съгласи се пазачът, — щеше да се наложи общината да сложи ограничителни знаци за скоростта с размера на боклукчийски кофи, за да контролира движението й.

— Как е Еми?

Макар да не носеше шлифер, Мики изглежда не обръщаше внимание на поройния дъжд, сякаш Дел така беше обладала съзнанието му, че не му оставаше време да мисли за отвратителното време, пък и за каквото и да е друго. Томи знаеше точно как се чувстваше горкият човек.

— Еми е много добре — усмихна се Мики. — Напълно се поправя.

— Това е чудесно, Мики.

— Лекарите не могат да повярват на очите си.

— Бях ти казала да не се отчайваш, помниш ли?

— Ако лабораторните тестове излизат все така отрицателни, сигурно ще я изпишат от болницата след три дни. Моля се на Бога никога… никога да не й се налага да се връща… там.

— Ще се оправи, Мики.

— Много мило от ваша страна, че я посещавахте от време на време.

— Но аз я обожавам, Мики. Тя е истински ангел. Това въобще не ме затрудняваше.

— Тя също много ви цени, госпожице Пейн. А и много хареса книжката с разказите, която й подарихте. — Младият мъж погледна покрай Дел и поздрави: — Здрасти Скути.