Дийн Кунц - Тик-так

— Всъщност мама искаше да построи къщата в доста по-съвременен стил, но в архитектурния правилник на жилищния комплекс изрично пишеше „средиземноморски стил“, а комисията реши да се придържа към доста ограничено тълкуване на термина. Мама така се вбеси от цялата процедура по одобряването, че плати за проекта за най-чудовищно преувеличената средиземноморска къща в света с надеждата, че комисията ще размисли и ще се върне към първоначалния й вариант, но те пък много го харесаха. Мама прие всичко откъм забавната страна, така че даде ход на строежа и ето какво се получи.

— Значи е построила всичко това на шега?

— Мама е страшно готина. Пък и след като много от съседите бяха дали какви ли не префърцунени имена на къщите си, тя кръсти тази Голямата купчина.

Дел паркира колата пред покрит вход, опрян върху мраморни със скулптурни изображения на лози и гроздове.

Иззад полегатите матови прозорци на къщата изглежда струеше светлина в цвят на кехлибар и роза.

— Да не би тя да дава парти по това време?

— Парти ли? О, не. Тя просто обича къщата да е осветена „като кораб в тъмно море“ — по нейните думи.

— Защо?

— За да може това да й напомня, че всички сме пътници в едно и също безкрайно пътуване във вълшебството.

— Наистина ли го е казала?

— Както и да е, не е ли хубава мисъл?

— В нейния стил е.

Покрай варовиковата пътека имаше оградка от теракота и жълти керамични плочки. Скути тичаше пред двойката с размахана опашка.

Декорацията около четириметровата врата се състоеше от шестнайсет живописни сцени, умело гравирани във варовика. На всички тях бе изобразен монах с ореол в различни пози, но с едно и също блажено изражение на лицето, заобиколен от радостно множество весели подскачащи животни със собствени ореоли — кучета, котки, гълъби, крави, коне, прасета, камили, кокошки, патици, еноти, бухали, гъски, зайци.

— Свети Франциск Асизски в разговор с животните — съобщи Дел. — Това е древна резба от неизвестен скулптор от петнайсети век, изнесена от италиански манастир, почти напълно разрушен през Втората световна война.

— Дали това е същият монашески орден, който пусна на пазара картинка с Елвис, извезани върху кадифе?

— Със сигурност ще харесаш на мама — погледна го усмихната тя.

Масивната махагонова врата се отвори, когато я доближиха, и един среброкос човек с бяла риза, черна вратовръзка и излъскани до блясък черни обувки прекрачи прага. Върху лявата му ръка бе внимателно сгъната бяла плажна кърпа подобно на памучните салфетки, които сервитьорите носят, когато се канят да отворят бутилка шампанско.

Той ги поздрави с безупречен британски акцент:

— Добре дошли в Голямата купчина.

— Мама още ли те кара да го казваш, Мъмингфорд?

— Това никога не й омръзва, госпожице Пейн.

— Мъмингфорд, това е приятелят ми Томи Фан.

Томи с изненада я чу да произнася името му правилно.

— За мене е чест да се срещна с вас, господин Фан — с достойнство се поклони Мъмингфорд, като отстъпи от входа.

— Приятно ми е — кимна Томи в отговор и едва се въздържа да не отвърне и той с английско произношение.

Скути тръгна първи през входа.

Мъмингфорд издърпа кучето страни, коленичи и започна да суши лапите му с плажната кърпа.

Докато Дел затваряше вратата, Томи се обърна към нея:

— За съжаление, и ние сме мокри като Скути. Ще изцапаме всичко вътре.

— Така е, уви — съгласи се сухо Мъмингфорд. — Госпожица Пейн и нейните приятели могат да влязат както желаят, но това не се отнася и за кучето.

— Къде е мама? — попита Дел.

— Чака ви в музикалния салон, госпожице Пейн. Ще изпратя и негово кучешко благородие при вас веднага щом го подсуша достатъчно.

Скути, доволен от търкането, се захили изпод бялата си памучна гугла.

— Няма да останем дълго — предупреди Дел иконома. — Преследва ни едно дяволско нещо, бързо като плъх чудовище. Но ще съм ти много благодарна, ако ни донесеш кафе и сладки за закуска.

— Ей сегичка, госпожице Пейн.

— Ти си цяло съкровище, Мъмингфорд.

— Удоволствие е да и служа — измърмори Мъмингфорд.

Подът на централния вътрешен коридор, дълъг поне трийсет метра, беше покрит с добре излъскан черен гранит, по който мокрите им гумени подметки скърцаха при всяка стъпка. По белите стени бяха окачени огромни платна без рамки — всичките абстрактно изкуство, изпълнено с движение цвят, а всяка картина беше добре осветена от прожектори в тавана, които създаваха илюзията, че рисунките са осветени отвътре. Таванът беше облицован с листове полирана стомана, които се редуваха с листове грапава стомана. Имаше и два източника на непряко осветление — двоен свод с лампички отгоре и наземна лъчиста светлина.