Дийн Кунц - Тик-так

— И тия десет ще ми се сторят цяла вечност — изпъшка Томи.

— Скути ти показва, че му харесваш.

— Поласкан съм.

— Би трябвало. Той не облизва кого да е.

Скути изпуфтя, сякаш да потвърди думите й.

Дел изкара ферарито в средата на улицата и каза:

— Ще оставим колата у мама, а тя после ще уреди да я върнат на мястото й. А след това ще вземем на заем една от нейните коли.

— Майка ти изглежда много разбрана.

— Аха, голяма сладурана е.

— Как запали колата толкова бързо? — поинтересува се Томи.

— Ключовете бяха на таблото.

Едрото куче в скута му пречеше да вижда добре таблото, но едно беше ясно — в контакта нямаше никакви ключове.

— А къде са те сега?

— Кое къде е?

— Ключовете.

— Кои ключове?

— Ония, с които запали ферарито.

— Добре де, запалих го с кабелите.

— Но двигателят заработи още докато дърпаше вратата.

— Мога да работя с кабелите и с една ръка.

— За две секунди?

— Страхотна съм, нали?

Тя направи ляв завой по двупосочна улица, която водеше към Марин Авеню — главният път на острова.

— Целите сме мокри, ще съсипем тапицерията — тревожно се обади Томи.

— Ще изпратя чек на собственика.

— Не, говоря сериозно. Тая тапицерия е скъпа.

— И аз не се шегувам. Ще му изпратя чек. Ти си толкова свестен човек, Томи толкова праволинеен. Точно това ми харесва у тебе.

Една полицейска кола ги подмина със запалени аварийни светлини, без съмнение забързана към горящата яхта.

— Колко ли мислиш, че ще струва? — поинтересува се Томи.

— Хиляда долара ще стигнат.

— За цялата яхта?

— Помислих, че говориш за повредите по тапицерията. Цената на блууотъра е около седемстотин и петдесет хиляди.

— Горките хора.

— Какви хора?

— Горките хора, чиято яхта съсипа. И на тях ли ще им напишеш чек?

— Няма да се наложи. Яхтата е моя.

Той я погледна втрещен. Откакто беше срещнал Деливъранс Пейн, да стои зяпнал с увиснала от изумление челюст беше обичайното му състояние.

Дел намали на пресечката с Марин Авеню и му се усмихна.

— Яхтата е моя само от юли насам.

Томи успя да си върне нормалното състояние и попита:

— Но щом е твоя, защо не беше закотвена на пристанището до къщата ти?

— Толкова е голяма, че ми пречеше на изгледа. Така че наех друго място, където да я закотвя.

Скути започна да удря с едната си лапа по таблото, като че ли ги подканяше да потеглят час по-скоро.

Томи заключи:

— Значи си унищожила собствения си кораб.

Момичето зави наляво по Марин Авеню — търговският център на острова.

— Не съм го унищожила. Ти имаш склонност да преувеличаваш, Томи. Сигурно детективските ти романи са пълни с куп измислици.

— Добре де, подпали го.

— Разликата според мене е голяма. Да го унищожа и да го подпаля — има голяма разлика.

— При тези темпове дори голямото наследство няма да ти стигне за дълго.

— О, ти си такъв паникьор, Томи. Човек не пали яхти всеки ден, нали?

— Кой знае.

— Освен това парите никога не са ме тревожили.

— Да не си се научила да ги фалшифицираш?

— Не, глупчо. Татко ме научи да играя покер и вече съм дори по-добра от него.

— А мамиш ли в играта?

— Никога! Картите са свещени.

— Радвам се, че за тебе има поне едно свещено нещо.

— Напротив, мисля, че много неща са свещени — възрази тя.

— А истината?

С лукава усмивка тя отвърна:

— Понякога.

Наближаваха края на Марин Авеню. Мостът през канала към материка беше на по-малко от една пряка от тях.

Той отново подхвана:

— Кажи ми все пак — как запали колата?

— Не ти ли казах? Ключовете бяха в контакта.

— Това е едно от нещата, които каза. А как направи пожара на кораба?

— Не бях аз. Беше кравата на госпожа О’Лиъри — ритна един от фенерите.

От устата на Скути излезе свистене и пуфтене. Томи беше готов да се обзаложи, че това именно беше еквивалент на смеха при кучетата.

Още една полицейска кола се появи на извития мост откъм материка.

— А истината — от къде се взеха всички тия птици? — не спираше Томи.

— Е, нали това е вечният въпрос: кое е първото, кокошката или яйцето.

Пристигащата полицейска кола спря веднага след моста и присветна с фаровете си към тях.

— Онова ченге вътре си мисли, че ние сме лошите — кимна натам Дел.

— Престани, за Бога — намуси се Томи.

— Отпусни се, де.

Дел спря до полицейската кола при моста.

— За Бога, не го превръщай в котка, гъска или нещо подобно — помоли я Томи.

Електромоторчето на прозореца забръмча.