Дийн Кунц - Тик-так

Томи изведнъж се досети:

— Значи това искаше да кажеш, когато съжаляваше, че баща ти е хванал рак, преди да си достигнала пубертета, и ти не си могла да му помогнеш.

Дел стисна ръката му.

— Няма нищо. Съдбата си е съдба. Смъртта е само етап , само преход между настоящето и едно по-висше съществувание.

— Шоуто на Дейвид Летърман, нали?

Дел се усмихна радостно.

— Обичам те, любителю на тофу.

Майка Фан седна неподвижна като статуя от Великденските острови.

— И Ейми, момиченцето… дъщерята на пазача на жилищния комплекс — спомни се Томи. — Ти сия излекувала.

— И ти направих нещо, когато се криехме на въртележката, което ще ти позволи вече да не се нуждаеш от сън.

Томи си припомни среднощния масаж и сърцето му започна да бие радостно, когато си спомни движенията на умелите й пръстчета, които ободряваха уморените му скули.

Тя му намигна закачливо.

— Пък и кой ли иска да спи, когато можем да разполагаме с цялото това време, за да консумираме брака си?

— Не те искам тук — отсече майка Фан.

Дел отново се обърна към свекърва си.

— Когато извънземните върнали мама и татко на шосето на юг от Тонопа, те изпратили и един от своите за пазач в облика на куче.

Томи си мислеше, че нищо на света не може да отклони вниманието му от Дел, но сега се обърна така рязко към Скути, че едва не си изкълчи врата.

Кучето му се ухили.

— Скути — продължи Дел — има много по-големи способности от мене…

— Ятото птици, което отвлече вниманието на демона — досети се Томи.

— … и с ваше разрешение, госпожо Фан, ще го помоля за малка демонстрация, с която да ви докаже възможностите си.

— Шантава блондинка, лунатичка, маниачка, побъркана американка — с тъпа упоритост изреждаше майка Фан.

Лабрадорът скочи върху масичката за кафе с щръкнали уши и размахана опашка и загледа така втренчено майката на Томи, че тя разтревожена се облегна във фотьойла.

Над главата на кучето се появи сфера от меко оранжево сияние и увисна във въздуха. Остана там за миг, после Скути помръдна едното си ухо и светлината започна да се върти из стаята. Когато премина през прага, вратата се затръшна. Всички прозорци се отвориха едновременно от невидима ръка и ароматният ноемврийски въздух нахлу в дневната. Стенният часовник спря да цъка, незапалените лампи светнаха и телевизорът се включи сам.

Блестящата сфера се върна при Скути, повися над главата му за миг и изчезна.

На Томи вече му беше ясно как Дел запали мотора на хондата без ключове и как задейства двигателя на ферарито с кабелите само за две секунди.

Черният лабрадор слезе от масичката, приближи се до стопанката си и положи глава в скута й.

Дел отново се обърна към майката на Томи.

— Много бихме искали вие, господин Фан, братята на Томи и жените ми и всичките му племенници да дойдете на сватбеното парти довечера в Лас Вегас и да отпразнувате сватбата ни. Не можем да ви настаним всички в реактивния самолет, но мама е наела един Боинг 737, който в момента чака на летището — ако побързате, всички ще се съберем довечера. За мене вече е време да напусна работата си като сервитьорка и да се захвана с истински дела. Животът ни с Томи ще бъде изпълнен с интересни събития, госпожо Фан, бихме искали и вие да станете част от него.

Томи не можа да разчете цялата гама от противоречиви чувства, която се отрази по лицето на майка му.

След като си каза всичко, Дел погали Скути, почеса го зад ушите и му прошепна:

— О, доброто ми момче, палавникът ми Скути.

След малко госпожа Фан стана от фотьойла. Отиде до телевизора и го изключи.

Тръгна към будисткия олтар в ъгъла, запали клечка кибрит и я поднесе към пръчиците тамян.

През следващите няколко минути преминалата през изпитанията на Сайгон и Южнокитайското море жена остана загледана в олтара, като с благоговение вдъхваше от лекия ароматен дим.

Дел погали с обич ръката на Томи.

Накрая майка му се извърна от олтара, приближи се до канапето и се надвеси намръщена над сина си.

— Туонг, ти не искаше да станеш лекар, когато семейството го искаше, не ставаш и пекар, пишеш своите романчета за някакъв впиянчен детектив, не се придържаш към традицията, дори не си спомняш езика от Страната на чайките и лисиците, обичаш хамбургери повече, отколкото моя ком тай кам , забравяш корените си, искаш да бъдеш нещо, което никога няма да станеш… Това е лошо, много лошо. Но сключваш най-успешния брак на света — а това все пак е нещо.