Дийн Кунц - Тик-так

— Изпий си чая и хапни нещо, после тръгвай.

— Не, искам да си тръгна веднага.

— Не бъди груб, Туонг. Ще позвъня на баща ти, той ще мине оттук и ще ни вземе, на път към пекарната.

— Дел и аз си тръгваме веднага — настоя Томи.

— Нямате кола — припомни му тя. — Колата на тая луда жена е само купчина желязо в гаража.

— Но камионът е още отвън. Дори моторът му работи на празни обороти.

— Камионът е краден — намръщи се майка Фан.

— Ще го върнем — обеща Томи.

— А какво ще правим със строшената кола в гаража? — обади се госпожа Дай.

— Мъмингфорд ще изпрати някой да я вземе — обеща Дел.

— Кой?

— Моят иконом. Утре.

Томи, Дел и Скути излязоха в дневната и под краката им заскърцаха стъкла от счупения прозорец.

Госпожа Дай и майка Фан ги последваха.

Докато Томи дърпаше резето на входната врата и я отключваше, майка му го попита:

— Кога ще те видя пак?

— Скоро — обеща той и последва Дел и Скути на верандата.

— Ела довечера на вечеря. Ще приготвя ком тай кам , любимото ти блюдо.

— Това звучи добре, мамо. С удоволствие ще дойда.

Госпожа Дай и майка Фан също излязоха на верандата и фризьорката попита:

— Госпожице Пейн, кога ви е рождения ден?

— На Коледа.

— Сериозно?

Като се спускаше по стъпалата, Дел подхвърли:

— На двайсет и първи октомври.

— Кое е вярното? — попита прекалено заинтересовано госпожа Дай.

— Четвърти юли — продължаваше Дел. А на Томи шепнешком обясни: — На тях винаги им трябва да знаят рождената дата, за да направят магията.

Като последва Дел към предната стълба, госпожа Дай отново подхвана:

— Имате прекрасна коса, госпожице Пейн. За мен е особено удоволствие да правя прически на жени с толкова хубави коси.

— Може би защото така си осигурявате по някой кичур за вашите магии — засмя се Дел и заобиколи камиона към шофьорската врата.

Томи отвори дясната врата на кабината и пусна кучето да влезе.

Майка му и госпожа Дай седяха една до друга на стъпалата на предната врата — едната с черни работни панталони и бяла блуза, другата с розов анцуг. Помаха им.

Томи вдигна ръка в отговор, метна се в кабината при кучето и затръшна вратата.

Дел вече беше зад волана и включи на скорост.

Когато Томи се обърна, двете жени продължаваха да махат. Той отново им отвърна.

Дел подкара голямата кола и Томи се оплака:

— Какво да правя сега? Наистина обичам майка си, но никога няма да стана пекар или лекар, изобщо някое от нещата, които тя би искала да стана, пък и не мога да прекарам остатъка от живота си, страхувайки се да изпия чаша чай или да отворя входната си врата при иззвъняване.

— Всичко ще се оправи, любителю на тофу.

— Няма — възрази той.

— Остави това всеобщо отрицание. Негативното мислене нарушава самата тъкан на космоса. Малкото насочена към тебе негативност може да изглежда съвсем невинно нещо, но тя като нищо може да предизвика ураган в Канзас или снежна виелица в Пенсилвания.

Скути започна да ближе лицето на Томи, и той не се възпротиви. Явно беше страшно паднал духом, щом приемаше подобна влажна утеха.

— Знам точно какво трябва да се направи — заяви решително Дел.

— Сериозно? И какво е то?

— И ти знаеш, откакто се целунахме на въртележката.

— Каква целувка беше само!

— Така че за начало бихме могли да вземем самолета за Лас Вегас и да се оженим… ако бъдеш така любезен да ми направиш предложение, разбира се.

Скути го изгледа с очакване.

Томи малко се учуди от нейното предложение, но ни най-малко от собствените си думи:

— Деливъранс Пейн, дъщеря на Нед и Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит, би ли се омъжила за мен?

— Ще е необходимо нещо много по-страшно от някаква дяволска кукла или бързо като плъх малко чудовище, за да ми попречи.

— Имаш прекрасна усмивка — забеляза той разнежено.

— Ти също.

Всъщност той не просто се усмихваше. Хилеше се глуповато като всеки влюбен.

Томи очакваше да вземат някой от редовните полети от летището „Джон Уейн“ до Лас Вегас, но майката на Дел имаше собствен лийрджет, който щеше да бъде готов за полет след петнайсет минути. Дел беше квалифициран летец.

— Освен това — подхвана тя, докато изминаваха последните метри до летището, след като бяха изоставили камиона — мисля, че колкото по-бързо свършим тая работа, толкова по-добре… по отношение на онова, което госпожа Дай може да е замислила. Когато се оженим, психическият ни капацитет нараства в геометрична прогресия. Увеличават се съпротивителните ни сили.