Дийн Кунц - Тик-так

След няколко минути, докато се качваха на частния реактивен самолет, Дел продължи закачливо:

— А пък аз и без това искам да видя дали ще успея да счупя рекорда на мама. Тя се е оженила за татко деветнайсет часа след като са се запознали.

Томи погледна часовника си.

— Ти ми поднесе вечерята преди… около дванайсет часа.

— Ще успеем уморен ли си, скъпи?

— Чувствам се напълно отпочинал. А не съм мигнал през цялата нощ.

— Може пък и никога да не ти се наложи да спиш отново — окуражи го тя. — Спането е такава загуба на време.

Томи се настани на седалката за втория пилот, а Скути се разположи в помещението за пътници.

Полетяха на изток към утринното слънце, в небе, което вече не беше розово, а синьо като очите на Деливъранс Пейн.

Апартаментът им в хотел „Мираж“ включваше няколко просторни и пищно обзаведени стаи, които не се даваха на обикновени клиенти, а се пазеха за богатата клиентела, която редовно играеше хазарт в казиното на долния етаж. Макар че нито Дел, нито Томи възнамеряваха да заложат и един долар на масите, самото име Пейн предизвикваше такова внимание, каквото би получил и арабски принц с куфари, пълни с купища пари. Осемнайсет години след смъртта си Нед Пейн още се ползваше с репутацията на легендарен покерджия, а чувствата на хотелската управа към майката на Дел проличаха от многобройните въпроси за здравето й, за заниманията й в момента и за възможността да ги посети скоро.

Дори Скути бе посрещнат с внимание, милувки и почесвания, с гальовни думички, които се използват при разговор с малки деца. Като добавка към огромните вази пълни със свежи цветя, чието ухание се усещаше във всяка от седемте стаи на апартамента, на стратегически места бяха поставени сребърни подноси с кучешки бисквитки.

От магазина за конфекция в хотелския търговски център изпратиха двама продавачи с препълнени колички. Час и половина след пристигането си Томи и Дел вече се бяха изкъпали и бяха подбрали сватбеното си облекло.

Той носеше черни обувки с пискюли, черни чорапи, сиви панталони, син блейзър, бяла риза и синя вратовръзка на райета.

— Изглеждаш страхотно — одобрително кима Дел.

Самата тя носеше обувки на висок ток, очертаваща великолепната й фигура бяла копринена рокля с бяла дантела около шията и на китките и две бели орхидеи в косата.

— Прекрасна булка си — възхити се той.

— Нямам обаче воал.

— Е, няма нужда да прикриваме хубавото ти лице.

— Много си мил.

Те тъкмо се канеха да напуснат хотела и да се отправят към близката черква, когато кметът на Лас Вегас пристигна с плик, в който носеше непопълненото им брачно свидетелство. Беше висок, представителен човек със сребриста коса, облечен в скъп син костюм, с петкаратов диамантен пръстен на ръката.

— Мило момиче — поздрави кметът Дел и я целуна по челото, — ти си най-очарователното същество, което съм виждал. Как е Ингрид?

— Чувства се чудесно.

— Не ни посещава често. Ще й предадеш ли, че горещо желая да я видя?

— Ще й бъде много приятно, че хората все още си я спомнят.

— Не може да се каже, че само си я спомняме. Тя е незабравима.

— Е, може би издавам тайна — смънка Дел, — но съм сигурна, че ще имаш възможност да й го кажеш сам.

Кметът прегърна Томи, като че ли двамата бяха баща и син.

— Това е голям ден, голям ден, момчето ми.

— Благодаря, сър.

Кметът отново се обърна към Дел:

— Скъпа, предполагам, че си поръчала лимузина за случая.

— Да, чака ни отвън.

— Тогава останете още две минутки тук, за да мога да надникна долу и да се уверя, че полицейският ескорт също е на линия.

— Ти си истинско бижу — възкликна Дел и трогната го целуна по бузата.

Когато кметът се отдалечи, Томи попита:

— Коя е Ингрид?

Докато се оглеждаше в декоративното огледало с мраморна рамка, Дел обясни:

— Някои хора казват така на майка ми.

— Естествено. Тя много ли ще се притесни, че няма да присъства на сватбата?

— О, тя е вече тук — щастливо съобщи Дел.

Томи, изглежда, все още можеше да се учудва.

— И как стана това?

— Аз й позвъних веднага щом пристигнахме, още преди да се изкъпя, и тя е дошла с другия ни самолет.

Докато слизаха с асансьора, Томи възкликна:

— Как успяваш да уредиш всичко с такава скорост?

— Ти толкова дълго си избираше хавлията, че аз успях да телефонирам тук-там.

Огромната и необикновено дълга лимузина ги чакаше пред хотела, в сянката на покрития вход. Мъмингфорд стоеше до нея. Беше долетял от Нюпорт Бийч заедно с Ингрид.