Дийн Кунц - Вуду

Джак се намръщи на прямотата й и на добре познатото й спокойствие.

— Вече е случай за отдела по убийствата — продължи Ребека. — Отделът по наркотиците няма какво да се занимава повече с него.

— Никога ли не сте чували за сътрудничеството между отделите, за Бога? — попита Невецки.

— А вие никога ли не сте чували за най-нормална любезност? — отвърна с въпрос Ребека.

— Чакайте, чакайте, чакайте — бързо и омиротворително се намеси Джак. — Има място за всички, разбира се.

Ребека го изгледа сърдито.

Той се престори, че не забелязва. Изобщо много добре се преструваше, че не забелязва погледите й. Имаше голям опит.

— Изобщо не е нужно да оставяте това място като кочина — отново се обърна към Невецки Ребека.

— Васталяно е толкова умрял, че не го е грижа — отвърна Невецки.

— Така само става по-сложно за мене и за Джак, когато се захванем с всичко това на свой ред.

— Слушайте — продължи Невецки, — сега бързам. Освен това направя ли веднъж такава проверка, няма никакъв смисъл някой да проверява мене. Никога не пропускам нищо.

— Не се сърдете на Рой — намеси се Карл Блейн с омиротворителния тон и жестовете на Джак.

— По дяволите — изруга Невецки.

— Той е необикновено напрегнат тая сутрин — продължи Блейн. Въпреки кръвожадното си лице той говореше тихо, културно и мелодично. — Необикновено напрегнат.

— Поведението му ме накара да си мисля — забеляза Ребека, — че това е месечното му неразположение.

Невецки я изгледа свирепо.

Колко хубаво е, че полицаите са така колегиални помежду си, помисли си Джак.

— Просто бяхме поставили Васталяно под много внимателно наблюдение, когато го убиха — обясни Блейн.

— Едва ли е било прекалено внимателно — усъмни се Ребека.

— Може да се случи на всекиго — намеси се Джак с желанието тя най-после да млъкне.

— Убиецът някак е минал покрай нас и на влизане, и на излизане — махна с ръка Блейн. — Не можахме дори да го зърнем.

— Всичко това е направо безсмислено — викна Невецки и блъсна чекмеджето на бюрото с ужасяваща сила.

— Видяхме как онази Паркър пристигна към седем и двайсет — продължи Блейн. — След петнайсет минути пристигна първата полицейска кола. Едва тогава разбрахме, че на Васталяно са му видели сметката. Стана ни много неприятно. Кавгата с капитана ни е в кърпа вързана.

— По дяволите, старецът ще ни извади на показ кастрирани за Коледа.

Блейн кимна.

— Би ни било от помощ, ако намерим деловите преписки на Васталяно, да видим имената на съдружниците му и на клиентите му, а може би и да попаднем на достатъчно улики, за да арестуваме някого.

— Би могло дори да излезем герои — допусна Невецки, — макар че в момента съм съгласен просто малко да си покажа главата преди да се удавя в лайната.

Лицето на Ребека ясно показваше отношението й към цинизмите на Невецки.

Джак се молеше да не й хрумне да наказва Невецки за неблагоприличния му език.

Тя се облегна на стената до нещо, което изглежда беше (поне за необученото око на Джак) оригинална маслена картина на Андрю Уайт. Беше селска сцена, изобразена подробно и изящно.

Очевидно незаинтересувана от красотата на картината, Ребека попита:

— Значи този Винсент Васталяно се е занимавал с търговия на наркотици?

— Продават ли се хамбургери в Макдоналдс? — засмя се Невецки.

— Той беше кръвен член на фамилията Карамаза — обясни Блейн.

Карамаза беше най-мощната мафиотска фамилия сред петте, които владееха хазарта, проституцията и останалите нюйоркски незаконни дейности.

— Всъщност — допълни Блейн — Васталяно е племенник на самия Дженаро Карамаза. Чичо му Дженаро му е поверил маршрута Гучи.

— Кое? — попита Джак.

— Най-високопоставената клиентела в наркотичния бизнес. Хората, които притежават по двайсетина чифта обувки Гучи.

— Васталяно не продаваше боклуци на учениците — обади се и Невецки. — Чичо му не би го оставил да се занимава с нещо толкова долнопробно. Винс се занимаваше само с хората от шоубизнеса и висшето общество. С надутите клечки.

— Не че самият Винс Васталяно беше един от тях — побърза да добави Блейн. — Той беше само евтин хулиган, който имаше достъп до заможните кръгове единствено защото можеше да осигури онова, което тези от лимузините търсят — нещо за смъркане.

— Беше боклук — определи го Невецки. — Тази къща с всичките й антики, това не беше той. Всичко беше само външен блясък, който му трябваше, за да бъде разносвачът на бонбоните за големците.