Дийн Кунц - Вуду

Тя и Дейви бяха единствените деца в училището „Уелтън“, които можеха да се похвалят, че баща им е полицай. Останалите ученици бяха потомци на адвокати, лекари, бизнесмени, зъболекари, борсови посредници и служители от рекламата. Тъй като бяха възприели част от снобското отношение на родителите си, някои от тях мислеха, че в скъпо частно училище като „Уелтън“ няма място за деца на ченгета. За щастие те не бяха много. Повечето деца не ги бе грижа как си вади хляба Джак Досън, а някои дори смятаха, че да бъдеш дете на ченге е по-интересно, отколкото ако баща ти е банкер или рекламен агент.

Вече всички в гардеробната бяха разбрали, че е станало нещо голямо и се възцари мълчание.

Пени се изправи, обърна се и ги изгледа.

Дали някой от снобите не бе съсипал шкафчето й?

Забеляза две от най-злостните си противнички, шестокласничките Сиси Джохансън и Кара Уолъс, и изведнъж й се прииска да ги сграбчи, да ги разтърси, да им изкрещи в лицата, да им каже какво й е, да ги накара да разберат.

„Аз не съм молила никого да дойда в проклетото ви училище. Единствената причина баща ми да може да си го позволи е, че ни останаха парите от застраховката на майка ми и компенсацията, която ни платиха от болницата, виновна за смъртта й. Мислите, че съм искала майка ми да умре просто за да мога да дойда в «Уелтън». Божичко! Мили Боже! Мислите си, че не бих зарязала «Уелтън» веднага, ако мога да върна майка си? Отвратителни сополиви гадини! Мислите си, че се радвам заради смъртта на майка си? Отвратителни глупаци! Какво ви има?“

Но тя не им изкрещя.

Нито пък заплака.

Преглътна буцата в гърлото си. Захапа устна. Успя да се овладее, защото бе решена да не се държи като дете.

След няколко секунди бе доволна, че не е избухнала, зашото й стана ясно, че дори Сиси и Кара, колкото и да бяха нахални понякога, не биха извършили нещо така отявлено и злобно като съсипването на шкафчето и счупването на кларинета й. Не. Не са били Сиси, Кара или някой друг от снобите.

Но щом не са те… кой е бил?

Крис Хау все още клечеше пред шкафчето на Пени и ровеше вътре. Сега се изправи с длан, пълна с откъснати страници от учебниците й.

— Хей, я вижте. Това тук не само е било изтръгнато.

Голяма част от него изглежда и дъвкана.

— Дъвкана? — възкликна Сали Ратър,

— Ето ги малките белези от зъбите — посочи Крис. Пени ги видя.

— Че кой би дъвкал купчина книги? — попита Сали. Белези от зъби, мислеше си Пени.

— Плъхове — предположи Крис.

Като дупчиците в пластмасовата бейзболна бухалка на Дейви.

— Плъхове? — намръщи се Сали. — Боже Господи. Снощи. Нещото под леглото.

— Плъхове…

-… плъхове…

-… плъхове.

Думата обходи цялата стая.

Две момичета изпискаха.

Няколко деца се измъкнаха от гардеробната, за да кажат на учителите какво е станало.

Плъхове.

Но Пени знаеше, че бухалката от ръцете й не бе изтръгната от плъх. Беше… нещо друго.

Нещо друго.

Но какво?

Джак и Ребека откриха Невецки и Блейн на долния етаж, в кабинета на Винсент Васталяно. Преглеждаха съдържанието на чекмеджетата в луксозното бюро и книгите в красивата дъбова библиотека, която заемаше цяла стена.

Рой Невецки приличаше на английски гимназиален учител от петдесетте години. Бяла риза. Подвижна папионка. Сив затворен пуловер.

Партньорът му, Карл Блейн, за разлика от него приличаше на бандит. Докато Невецки бе слабоват, Блейн беше едър, с голям гръден кош, широки рамене и дебел врат. От лицето на Рой Невецки лъхаше отзивчивост и чувствителност, а за Блейн би могло да се каже, че има интелигентността на горила.

Като съдеше по вида на Невецки, Джак очакваше от него да извърши проверката прибрано, без да оставя следи; по същата логика сметна Блейн за мърляч, след когото би останала много мръсотия и безпорядък. Оказа се всъщност, че е обратното. Когато Рой Невецки привърши с прегледа на едно чекмедже, подът около краката му бе обсипан със захвърлена хартия, а Карл Блейн разглеждаше всеки предмет внимателно и после го връщаше на мястото му, точно както го бе взел.

— Само не ни се пречкайте — раздразнено се обърна към тях Невецки. — Ще проучим всяка дупчица и пукнатина в това идиотско място. И няма да си тръгнем, докато не намерим каквото ни трябва. — Гласът му бе изненадващо суров, с ниски тонове, груба интонация и дразнещ метален тембър — като отломък от счупена машина. — Така че просто се дръпнете.

— Всъщност — започна Ребека — след като Васталяно е вече мъртъв, всичко това едва ли е ваша работа.