Дийн Кунц - Вуду

— Да — добави Ал, — когато говориш за нея, започват да ти текат лигите.

Дразненето започна още веднъж, но този път се въртяха много по-близо до истината от преди. Джак не можеше да съди от лични преживявания, че Ребека е чувствителна и необичайна, но го усещаше и искаше да се сближат повече. Би дал почти всичко, за да бъде с нея — не просто да е близо до нея, близостта я имаше по пет-шест дена на седмица, вече почти десет месеца, — но наистина да е със нея, да споделя най-съкровените й мисли, които тя така старателно пазеше. Биологичното привличане и потръпването в половите жлези бяха силни, в това спор нямаше. Все пак тя бе доста красива. Но не красотата й го привличаше най-силно.

Спокойствието й, дистанцията, която оставяше между себе си и останалите, я превръщаха в предизвикателство, на което никой мъж не би устоял. Но и това не го бе заинтересувало най-силно от всичко.

От време на време, рядко, не по-често от веднъж седмично, тя оставяше за малко, между няколко секунди и минута, твърдата й обвивка да падне и той зърваше една друга, съвсем различна Ребека, отвъд познатата студена външност; един уязвим и изключителен човек, когото си струва да познаваш и да задържиш до себе си. Това запленяваше Джак Досън — краткият поглед към топлината и нежността й, заслепяващото й излъчване, което тя винаги прекъсваше в мига, когато усетеше, че е позволила да се мерне през аскетичната маска.

При играта на покер миналия четвъртък почувства, че би било чиста фантазия и непостижима мечта да преодолее усъвършенстваната психологическа защита на Ребека. След десетте месеца, прекарани като неин партньор, десет месеца на взаимна работа и взаимно доверие, на поставяне на живота в ръцете на другия той я чувстваше по-загадъчна от всякога…

Сега, след по-малко от седмица, Джак знаеше какво се крие под маската й. Знаеше от личен опит. Много личен опит. А това, което бе открил, бе дори по-хубаво, по-привлекателно и по-необичайно от онова, което бе очаквал. Тя беше прекрасна.

Но тази сутрин вътрешната Ребека с нищо не се проявяваше, нямаше и най-малкия признак, че е нещо различно от хладната и строга амазонка, за каквато тя усърдно се представяше. Като че ли предната вечер просто не я бе имало.

В коридора, пред кабинета, където Невецки и Блейн още търсеха улики, тя се обърна към него:

— Чух какво ги попита — за хаитянина.

— И какво?

— О, за Бога, Джак!

— Е, Баба Лавел е единственият ни заподозрян засега.

— Не ме смущава, че попита за него — продължи тя, — а начинът, по който попита.

— Говорих на английски, нали?

— Джак…

— Не бях достатъчно учтив ли?

— Джак…

— Просто не разбирам накъде биеш.

— Напротив, разбираш. — Тя повтори доста сполучливо думите му към Невецки и Блейн. — „Вие забелязахте ли нещо по-особено? Нещо необикновено, странно, нещо, което не може да се обясни?“

— Просто проверявах тази линия — отвърна в своя защита той.

— Също като вчера, когато прекара половината следобед в библиотеката, където правеше справки за заклинанията вуду.

— Стояхме в библиотеката по-малко от час.

— А после се озовахме в Харлем, за да разговаряме с оня магьосник.

— Не е магьосник.

— Онзи хахо.

— Карвър Хамптън не е хахо — възрази Джак.

— Пълен хахо — настоя тя.

— В онази книга имаше статия за него.

— Ако споменат за някого в книга, това не го превръща веднага в уважаван човек.

— Той е свещеник.

— Не е. Той е измамник.

— Той е свещеник на вярващите във вуду и се занимава единствено с бяла магия, с добрата магия. Хунгон — ето как се нарича той.

— И аз мога да се нарека плодно дръвче, но недей да очакваш от ушите ми да растат ябълки — отсече тя. — Хамптън е шарлатанин. Взема пари от наивниците.

— Вярванията му може и да изглеждат екзотични…

— Те са просто глупави. И магазинът, който държи. Господи! Да продава треви и шишенца с козя кръв, амулети и заклинания, тези глупости…

— За него не са глупости.

— Разбира се, че са.

— Той им вярва.

— Защото е хахо.

— Трябва най-после да решиш, Ребека. Хахо или мошеник е Карвър Хамптън? Не виждам как може да е и двете неща.

— Добре, добре. Може би този Баба Лавел наистина е убил и четирите жертви.

— Той засега е единственият заподозрян.

— Но не е използвал вуду. Нито пък черна магия. Наръгал ги е, Джак. По ръцете му е имало кръв като на всички убийци.

Очите й бяха напрегнати и още по-зелени от гняв, както винаги ставаше, когато е сърдита или нервна.