Дийн Кунц - Вуду

Котка? Куче?

Не приличаше на нищо такова, на нищо познато. Освен това Досънови нямаха домашни животни.

Тръгна през кухнята към вратата, която водеше към трапезарията и към хола зад нея.

Писъкът отново долетя, накара я да се закове на място, а после и да се притесни. Беше грозен, сърдит и несигурен вик — отново краткотраен, но пронизващ и някак си заплашителен. Този път не можа да го свърже толкова с животно колкото преди.

Не звучеше и кой знае колко човешки, но тя все пак попита:

— Има ли някой там?

Апартаментът бе напълно тих. Вече почти прекалено тих. Като че ли някой я подслушваше и я изчакваше да предприеме нещо.

Нейва не беше от нервните жени и определено нямаше склонност към истерия. И винаги бе сигурна, че ще съумее да се погрижи за себе си. Но този път изведнъж бе обладана от нетипичен пристъп на страх.

Тишина.

— Кой е там? — рязко попита тя.

Острият сърдит вик отново долетя. Беше отвратителен звук.

Нейва потрепна.

Плъх? Плъховете пищят. Но не така.

Като се чувстваше малко глупаво, тя взе метлата и я вдигна като оръжие.

Писъкът пак отекна откъм хола, като че ли я предизвикваше да дойде и да види какво го издава.

Тя пресече кухнята с метла в ръка и се поколеба на вратата.

Нещо обикаляше из хола. Не го виждаше, но чуваше странно сухо шумолене и стържещо-съскащ звук, който на моменти й изглеждаше като прошепнати слова на чужд език.

Със смелостта, наследена от баща й, Нейва прекрачи прага. Мина покрай масите и столовете и погледна зад тях към хола, който се виждаше през широкия свод, отделящ го от трапезарията. Спря под свода и се заслуша в опит да определи по-точно откъде идва шумът.

С ъгълчето на окото си забеляза движение. Бледожълтите пердета потрепваха, но не от течение. От мястото си не можеше да види долната им половина, но беше ясно, че нещо препускаше по пода и ги побутваше.

Нейва бързо влезе в хола и мина покрай първото канапе, откъдето можеше да види долната част на пердетата. Онова, което ги бе залюляло, не се виждаше. Те бяха отново неподвижни.

После чу зад себе си остър и гневен писък.

Завъртя се готова да нанесе удар с метлата.

Нищо.

Заобиколи и второто канапе. Зад него нямаше нищо. Погледна и зад фотьойла. Нищо. Около библиотеката, от двете страни на телевизора, под бюфета, зад пердетата. Нищо, нищо.

После писъкът отекна от коридора.

Когато стигна там, не видя каквото и да е. Не бе запалила светлините там при идването си, нямаше и прозорци, така че достигаха единствено отблясъци от кухнята и от хола. Но коридорът беше къс и явно празен.

Тя наклони глава и изчака.

Викът отново долетя. Този път от детската спалня.

Нейва мина по коридора. Стаята беше доста тъмна. Нямаше лампа на тавана, така че трябваше да се влезе навътре и да се запали една от нощните лампички, за да може да се вижда по-добре. Постоя за миг на прага и се взря в сенките.

Нито звук. Дори разместването на мебелите от горния етаж бе престанало. Вятърът бе отслабнал и в момента не натискаше прозорците. Нейва задържа дъх и се заслуша. Ако вътре имаше нещо, нещо живо, то бе застинало внимателно като нея.

Накрая тя прекрачи внимателно в стаята, отиде до леглото на Пени и запали лампата. С това не успя да прогони всички сенки, така че тя се обърна към леглото на Дейви, за да запали и там.

Нещо изсъска и се помести.

Тя учудено ахна.

Нещото изхвърча от отворения гардероб, мина през сенките и се скри под леглото на Дейви. Не попадна в осветените места, така че тя не можа да го види добре. Всъщност впечатлението й бе доста смътно — нещо малко, с размера на голям плъх, лъскаво, закръглено и хлъзгаво пак като плъх.

Но определено не звучеше като някакъв гризач. В момента не пишеше и не квичеше. Съскаше и… бърбореше като че ли нареждаше нещо важно за себе си.

Нейва се отдръпна от леглото на Дейви. Погледна метлата в ръцете си и се зачуди дали да не я пъхне под леглото и да се разтропа там с нея, докато успее да прогони нашественика и да види какво точно представлява.

Още докато си мислеше какво да предприеме, нещото побегна изпод леглото, мина през тъмния край на стаята и излезе в тъмния коридор; движеше се бързо. Нейва отново не успя да го разгледа добре.

— По дяволите — изруга тя.

Имаше неприятното чувство, че гадината — каквато и да е тя, за Бога — просто й се подиграва, играе си с нея, дразни я.

Но това бе безсмислено. Все пак беше само глупаво животно, от какъвто и да е вид, и не би имало нито ума, нито желанието да си играе на криеница с нея заради самото удоволствие.