Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— Как се чувстваш?

— Добре — отвърна Улф и раздвижи мускулите на лявата си ръка. — Малко съм вдървен, но това е от спането… — сви рамене и добави: — Май работата започва да ми липсва…

— Това е добър признак — рече Стийви. — Макар че лично на мен никак не ми се ще да те пускам на работа…

Той пристъпи напред и затвори вратата.

— Какво казва Мортън за моето присъствие тук?

— Мортън е във Вашингтон — отвърна тя и ненужно оправи гънката на една от възглавничките край себе си. — А когато Мортън е във Вашингтон, за него останалият свят престава да съществува.

Ръката й потъна в средата на възглавничката, бялата, по мъжки вталена риза, направи съблазнителна гънка около едрите й гърди. Тук, в провинцията, тя очевидно не държеше толкова стриктно на безупречния си външен вид. Задоволяваше се с чифт джинси и някоя риза или пуловер. Общото впечатление беше зашеметяващо — сякаш благородничката със синя кръв Стийви Пауърс си беше останала там, в просторния апартамент на Парк авеню.

— А той често отскача до Вашингтон, нали?

Стийви отмести очи и се надигна:

— Тук ме хваща клаустрофобията. Над езерото грее слънце, да идем да се поразходим…

Навлякоха по едно яке и се спуснаха към брега. Неподвижната вода мътно проблясваше под лъчите на слънцето. За началото на март времето беше доста топло и никой от двамата не дръпна ципа на якето си. Вървяха мълчаливо по брега, Улф внимателно подбираше по-големи камъни за болния си крак. Накуцването му почти изчезна, а Стийви имаше чувството, че този човек оздравява с всяка изминала минута. Улф наистина притежаваше забележителна способност за възстановяване.

Езерото беше като живо същество, задрямало в очакване на пролетта. Стийви натика ръце в джобовете на якето си и сви рамене, макар вятърът да беше напълно стихнал.

Изправен на крачка от нея, Улф беше сигурен, че тя все още мисли за забележката му относно пътуванията на Мортън до Вашингтон.

— Дори на Аманда пробутвах измислиците за щастливия си живот с Мортън — промълви изведнъж тя. — Което беше пълна глупост, защото така се лиших от единствения човек, с когото бих могла да споделям…

Хвърли му кратък поглед, въздухът напусна гърдите й с тънко свистене.

— Е, добре, ще бъда брутално откровена. Мортън си има забавление във Вашингтон… Страхувам се, че въпросната особа е доста по-млада от мен, аташе във френското посолство… — Лицето й придоби замислен израз, очите й се насочиха към стъпките, които краката и бяха оставили върху влажната земя… — Странно! Не мога да си представя, че говоря на глас по този въпрос! Би трябвало да съм потънала в земята от срам! Бракът ми с Мортън е образец в очите на всички наши познати, тази репутация помага на кариерата и на двамата… Адски трудно е да си признаеш, а камо ли да го кажеш на глас, че всъщност нямаш какво да противопоставиш на младостта…

По-късно, по време на обяда с превъзходното задушено по андалуски, което беше приготвила, Стийви отново проговори:

— Странно, но имам чувството, че ти си като една от тези ритуални статуетки, с които съм напълнила къщата — загадъчен и извънземен…

Той посегна и взе една от фигурките в ръка, дланта му сякаш пламна от фонтана на ярките цветове.

— За извънземни ли ги мислиш?

— А не са ли? — тръсна глава Стийви.

— В известен смисъл са по-близки до света, който обитаваме — сви рамене Улф. — Далеч по-близки от нас…

Тя подпря брадичката си с юмрук.

— Разкажи ми по-подробно…

— Аха, сега разбирам защо настояваше да дойда тук — усмихна се Улф. — Искала си да направиш дисекция на психиката ми!

Тя моментално долови сериозността зад шеговитите му думи, но въпреки това се разсмя:

— О, не! Това не е вярно! — очите й обаче останаха сведени към чинията. Сякаш там се криеше бъдещето… После главата и се повдигна, тъмните й очи се забиха в неговите: — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че те доведох тук от остро чувство за вина?

— Разбира се — кимна Улф и окуражително й се усмихна. — Това е напълно естествено. Аманда винаги твърдеше, че… — задави се и млъкна, зъбите му отчаяно проскърцаха. Господи, Аманда! С усилие на волята задържа сълзите под клепачите си.

Стийви стана и се зае да разчиства масата.

— Знаеш ли… Противно на това, което може би си мислиш, невинаги е лесно да имаш сестра… Ние с Аманда имахме своите битки… Особено по отношение на Мортън… И тя се оказа права… — Постави на масата продълговата чиния с лимонов пай, макар да беше сигурна, че никой от двамата няма да го опита. Просто спазваше отдавна установени традиции — след основното ястие трябва да се поднесе десерт… Това вероятно й даваше чувство за сигурност. — Винаги се състезавахме… Обзалагам се, че не познаваш тази част от характера й, просто защото тя беше щастлива с професията си… Но когато бяхме деца, всяка от нас се стремеше да победи, често дори се наранявахме… Дълбоко се наранявахме.