Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Някъде сред тази джунгла от ръждясало желязо и нощни огньове дебнеха хората на Улф — Боби Конър и Джуниър Руис. Той работеше сам, но никога не забравяше за подкрепленията. Защото често се случваше престъпникът да изскочи извън неговия периметър на действие, вероятността да бъде убит също не беше за пренебрегване… Такава му беше работата. Обектите бяха толкова непредвидими, че човек трябваше да мисли и за най-лошото…

Улф знаеше точното време, дори без да поглежда часовника си. Отдавна се беше научил да усеща часовете от денонощието, да живее между дните, извън нормалните понятия за време и пространство… Живееше живота на своите жертви, говореше на техния език, опитваше се да намери смисъл в налудничавите им действия…

Жертвата му тази нощ беше един колумбиец на име Чучо Аркильо. Препитаваше се с продажба на наркотици, получавани на едро от картела Кали, не се отказваше и от оръжието, което типове като него постоянно измъкваха от американските военни бази в чужбина. Въпросът беше дали Аркильо е решил да зареже търговията и да стане професионален убиец, или просто нервите му не са издържали… Интересен въпрос, който обаче нямаше пряко отношение към откриването на скривалището и задържането му. Затова Улф просто го прехвърляше в главата си и чакаше. Чакаше вдъхновението, чакаше своята необичайна дарба, в чието алено сияние неизбежно се появяваха както престъпниците, така и мрачните дупки на големия град, използвани от тях за убежище…

Появата на Аркильо не беше свързана с определено време . Той просто щеше да дойде, а Улф щеше да го усети предварително. Както във всички досегашни случаи, Улф беше идентифицирал предварително не само престъпника, но и следващия му ход. Отдавна беше открил особения синхрон между престъпника и жертвата. Престъпникът беше хищник, който някак успява да се вмъкне в жизнения ритъм на своята жертва, да слее пулса си с нейния, да се идентифицира с всичко, което щеше да последва — спирането на дишането, ослепяването и оглушаването… Със самата Смърт.

Улф затвори очи, усещайки присъствието на Боби и Джуниър. Честно казано, не беше сигурен как точно прави, за пореден път се запита дали наистина притежава дарба, или всичко е въпрос на внушение.

— Ще те убия, мариконе!

Улф извърна глава по посока на дрезгавия вик. На улицата беше настъпило раздвижване. Нисък и набит пуерториканец с широки рамене тичаше подир слаб младеж с блестящо черна кожа, която мазно проблясваше на светлината на огньовете. Двамата пресякоха улицата по диагонал, изчезнаха за миг в отровния пушек, бълващ от запалените боклуци в някаква кофа, после се появиха, вече в непосредствена близост до черния понтиак. Кръвожадната закана предизвика вълна от смях сред скитниците, изведнъж превърнали в зрители и участници в една пиеса на абсурда. Зрители, които няма да си тръгнат и след спускането на завесата… Просто защото няма къде да отидат.

Нещо като полъх на ветрец докосна съзнанието на Улф и той разбра, че Аркильо е близо. До слуха му достигна острото изщракване на сгъваем нож, но тялото му не помръдна. Подобно на акула надушила кръв, той знаеше, че всяко непредпазливо движение ще доведе до ответни действия, за които все още не беше готов.

Аркильо беше приклекнал зад него — едър мъжага с огромни мускули и мрачна физиономия, благодарение на които градеше авторитета си в престъпния свят.

Раздвижи се и започна бавно да скъсява дистанцията до гърба на Улф. Беше сигурен, че е скрит добре сред сенките на покрива. Улф усети момента, в който бандитът се спря, облиза устни и се приготви за атака.

Почакай , прошепна си той.

Обърна се в последния миг, когато масивната фигура на Аркильо с красиво лице на матадор вече летеше — напред, а ножът му беше насочен към бъбреците на Улф.

Светът наоколо замря. Улф почувства с всяка фибра на тялото си как снежинките спират да летят, огньовете в резерватите на нюйоркските бездомници под краката му угасват, съскането на гуми върху мокрия асфалт изчезва, свадата, която може би щеше да завърши с убийство, се прекратява… В ушите му остана единствено ехото от кратък кучешки лай.

Увеличението стана възможно благодарение на спрялото време. Извил глава, Улф виждаше всяка пора от лицето на Аркильо, разкривено от усилието за нанасяне на смъртоносния удар. Виждаше дори собственото си отражение в мътната капчица пот, избила по слепоочието на бандита.

После дойде ред на бурята от движения. Стотна от секундата преди върхът на ножа да потъне в тялото му, Улф се стрелна напред и лакътят му отблъсна китката на Аркильо. Дълго време останаха вкопчени един в друг, почти неподвижни в борбата за надмощие. Вените им изхвръкнаха, сърцата им лудо блъскаха, дишането им беше плитко и напрегнато, мускулите заплашваха да скъсат ръкавите на ризите им. Сякаш играеха някакъв безмълвен танц — танца на смъртта. Лепкавите снежинки отново се появиха, Улф ги усети върху веждите и клепачите си, устата му се изпълни с вкус на желязо и сажди. Зъбите му проскърцаха от напрежение, мускулите му се напънаха до крайност. Разнесе се остро, смразяващо кръвта пропукване. Счупи се лъчевата кост на дясната ръка на бандита. Последва второ изщракване — сигнал, че същата съдба беше сполетяла и лакътната му кост.