Замълча, сякаш нямаше какво повече да каже.
— А после ти видя Аркильо, така ли? — подсказа му Улф.
— Видях нещо друго … — поклати глава Боби. — Не мога да го определя… Приличаше на огнена топка… На синя огнена топка… Чух някакво съскане, в носа ме удари отвратителна воня… Господи Исусе, беше направо непоносимо! После някой изкрещя, вероятно Аркильо… Тялото му се появи откъм сянката, олюляваше се… Едната му ръка висеше като счупена, другата покриваше лицето… Това лице гореше, лейтенанте!
Боби изпусна въздуха от дробовете си, сякаш искаше заедно с него да прогони от съзнанието си и ужасната картина, която описваше.
Улф неволно си спомни за горещината, бликаща на талази от мъртвото лице, за бледото пламъче край скулата…
— Искам да си помислиш внимателно, преди да ми отговориш, Боби — промълви настоятелно той. — Аркильо гореше, така ли?
— Лицето му — вдигна глава Боби. — Гореше само лицето му…
В далечината се появи вой на сирени и Улф безпогрешно определи посоката на движението им. Идваха насам.
— Какво стана после? — тихо попита той.
— После нещо профуча покрай мен…
— Искаш да кажеш някой…
— Сигурно — въздъхна безпомощно Боби. — Честно казано, не зная, лейтенанте… Беше нещо тъмно и огромно…
— Искаш да кажеш тежко, така ли?
— Не — поклати глава Боби. — Огромно и дебело, по-скоро гъсто… Като сироп… Сякаш улицата изведнъж стана по-тъмна…
В корема на Улф се сви ледено змийче. Напрегна душевните си сили в търсене на някакво ново присъствие, вероятно доста по-силно от това на Аркильо, но не откри нищо. Змийчето се размърда, хладните пръстени започнаха да притискат вътрешностите му…
Боби си пое въздух и продължи:
— После тъмнината се разсея… Аз се обърнах и видях един човек да завива зад ъгъла. Поне така си мисля… Чакаше го кола, лейтенанте. Понтиак „Файърбърд“, модел осемдесети седма, черен… Грозен и очукан, очевидно монтиран от стари части…
Улф си спомни, че беше видял колата от покрива.
— Можеш ли да опишеш този човек, Боби? — попита той. — Не бързай, помисли си…
— Вече мислих, лейтенанте — въздъхна Боби. — Честно казано няма да мога… Не съм сигурен дори дали беше мъж или жена… Все пак успях да зърна част: от номера на колата.
— Справил си се страхотно — похвали го Улф. Направи го с пресилено оживление, колкото за успокоение на колегата си, толкова и от необходимостта да върши нещо. — Сега се свържи с управлението, продиктувай цифрите и дай подробно описание на колата. След час искам да имам пълна информация.
После се отпусна на колене пред трупа на Джуниър Руиз. Много по-късно щеше да си спомни, че лицето на Боби, който кимна с глава и тръгна да посреща патрулните коли, беше толкова бледо и разкривено от ужас, колкото лицето на нещастното момиче, обезглавено от Аркильо. Високата му фигура ясно се очертаваше на светлината на фаровете и въртящите се сини лампи, които рязко прогониха мрака от мръсната задна уличка. Разнесоха се викове, Улф стана и започна да дава заповеди. Районът беше отцепен, няколко униформени влязоха в сградата, разделяйки се на две групички. Едните щяха да фиксират сцената на местопрестъплението, а другите — да търсят евентуални свидетели. Такива може би наистина имаше, но в основната си част това бяха пияници и наркомани, които едва ли проявяваха интерес към околните… Те също бяха живи същества, но животът им нямаше нищо общо с този на нормалните хора. Защото беше пропит от животински страх и единствената мисъл, въртяща се в съзнанието им като упорит зъбобол, беше как да не бъдат превърнати в мишени…
Взел в ръце главата на безжизнения Руиз, Улф внимателно я поддържаше, изправена. Сякаш искаше да покаже на медицинския екип, насочил се тичешком към него, че дори и в смъртта неговите хора трябва да бъдат закриляни от жестоките закони на улицата…
Щабът на „Прилепите“ се намираш в изоставено кино, разположено в сърцето на Китайския квартал. Преди да бъде превърнато в развалини от жестоката война, избухнала между две банди млади китайци, то беше предлагало безкрайна поредица от долнопробни расистки сериали в стил „кунгфу“, в които лошите неизменно бяха японци.
Олющената фасада гледаше към долния край на Източен Бродуей, току над нея се издигаше могъщата стоманена конструкция на моста Манхатън, в която като дупки от извадени зъби зееха огромни цепнатини. Там би трябвало да бъдат носещите греди, но след затварянето на моста голяма част от тях се превърнаха в подпалки за бездомниците от двете страни на Ийст Ривър.
Читать дальше