Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Улф харесваше анонимността на това място, макар в началото да беше леко учуден от факта, че не му се предлагат канцеларии в сградата на Полис Плаца номер едно, която се намираше на няколко пресечки югозападно от киното. На практика комисарят Хейс Уокър Джонсън имаше намерение да го настани именно там, но срещна упоритата съпротива на директора на полицията Джак Бретхард, който не обичаше Улф и трудно прие бързото му издигане в йерархията. Бретхард го виждаше като заплаха за собствения си пост и направи всичко възможно да го държи по-далеч от очите на началството.

Когато зърна за пръв път разнебитения салон, Улф реши да изхвърли редиците паянтови столове, да покрие с дъски гнилия мокет и да раздели помещението на толкова канцеларии, колкото бяха необходими на служителите му. За себе си запази пространството под екрана, блестящобял като косите на изстрадала героиня от филм, заснет през четиридесетте… По другите стени на салона — мръсни и олющени, все още личаха следи от кръвта на младите китайци, превърнали киното в място на решителна битка. Улф напразно искаше да му отпуснат средства за боядисване, докладните му неизменно отиваха в кошчето за боклук на Бретхард, без чийто подпис не ставаше нищо…

След като приключиха с огледа на местопрестъплението, Улф и Боби тръгнаха за Китайския квартал. В колата получиха отговор на запитването си относно черния файърбърд. Както и се очакваше, цифрите, запомнени от Конър, нямаха нищо общо с черен понтиак модел осемдесети седма година. Номерата бяха крадени, но проверка все пак трябваше да бъде направена.

Отбиха се да видят съпругата и детето на Джуниър, Боби безмълвно гледаше как Улф протяга ръка да подкрепи ридаещата жена. Момченцето беше на около осем години. Седеше на крайчеца на плюшения диван, стискаше с две ръце бухалка за бейзбол и не отронваше нито дума. Какво ли си мисли, запита се Боби. Вероятно иска да им строши главите, защото са виновни за изчезването на баща му…

— Това, което ще ти кажа, вероятно е без значение за сегашното ти състояние, Мария — промълви на безупречен испански Улф. — Но мъжът ти действаше като истински герой, изпълняваше важна задача. Ето какво можеш да обясниш на Хулио, когато бъде достатъчно голям, за да те разбере… Примерът на баща му вероятно ще се окаже решителен за неговото бъдеще…

— Не знам как успяваш, лейтенанте — въздъхна Боби, когато се върнаха в колата и потеглиха към Китайския квартал. — На твое място никога не бих намерил точните думи…

— Наистина ли бяха точни, Боби? — тихо попита Улф. Очите му бяха насочени напред, тялото му леко се полюшваше в синхрон с клатенето на колата, промъкваща се през оживеното утринно движение. — Радвам се, ако мислиш така…

— Точни бяха, разбира се — отвърна Боби. — И тя се успокои…

Улф седеше напълно неподвижно, вглъбен в себе си. Това негово състояние дразнеше не само престъпниците, но дори и част от служителите в отдела.

— Вече не знам дали съм бил искрен — промълви уморено той. — Или просто дрънкам баналности…

— Думите ти бяха искрени! — поклати глава Боби.

— Това може би ще има някакво значение, но след време — поклати глава той. В съзнанието му продължаваха да се мяркат синкави пламъчета чудовищни сенки и ледени, свити на кълбо змийчета. — За момента знаем само едно — Джуниър е мъртъв и никой няма да го възкреси…

Боби замълча, зает със сложната маневра по задминаването на микробус, натоварен с вестници.

— Не е точно така, лейтенанте — въздъхна след известно време той. — Знаем, че Джуниър е мъртъв, а убиецът му е на свобода!

В службата цареше мрачно настроение. Някой беше изровил голяма снимка на Джуниър и я беше прикрепил на екрана. Очите му гледаха съсредоточено и малко мрачно, изглеждаше доста по-възрастен от своите двадесет и девет години. Никой не би допуснал, че зад това сериозно лице се криеше невероятно весел и бодър дух.

Улф влезе в стаичката си, седна на стола с въртяща седалка и уморено затвори очи. В момента изпитваше дълбока ненавист към живота, който водеше.

Кога беше стигнал до заключението, че този град не е за него? Миналата седмица, миналия месец или миналата година?

Повдигаше му се от ровенето в подпухналия жълтеникав търбух на тази гниеща метрополия, мразеше патрулните обиколки по мръсните й улици, ужасяваше се от чудовищните гласове и образи, които изпълваха съзнанието му. Господи, как е възможно момче, израсло на воля в Елк Бейсин, щат Уайоминг, да се затрие в подобна клоака, питаше се понякога той. Затвори очи, от гърдите му се откъсна тежка въздишка. Прекрасно знаеше защо напусна Елк Бейсин, но не искаше да си спомня за този период от живота си. Важното е, че сега се намира тук и трябва да реши как да се оправя с проклетия живот. Да остане в клоаката до края на дните си или… Или какво?