Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— Сигурно — кимна Улф и се наведе да огледа вътрешността на купето. Но ако наистина са хлапетата на квартала, защо са пренебрегнали възможността да се повозят надолу към Соумил Ривър Паркуей със сто мили в час, а после да я пробутат на някой от автокрадците за стотина-двеста долара?

Подуши вътрешността на колата, в съзнанието му изплува разказът на Боби Конър за синия пламък, за топлината, излъчваща се от мъртвото лице на Аркильо, за пламъчето, лизнало за миг обгорялата му скула… Не успя да долови нищо. Нито миризма на течност за запалки, нито на бензин — най-често употребяваните запалителни материали.

Извади стоманено шило от джоба на пилотското си яке и започна да ръчка с него прогорялата седалка и арматурното табло. Жабката беше като запоена от топлината, затова се изправи и помоли Тони Пелтека да се заеме с нея. Тони беше известен с умението си да отваря всякакви ключалки.

Наведе се още по-навътре и внимателно се вгледа в съдържанието на жабката. Пепел от изгоряла хартия и сажди, нищо повече. Шилото стигна до задната стена. Вдясно нямаше нищо, но в левия ъгъл острието закачи някакъв мек предмет. Измъкна го навън, Тони Пелтека насочи лъча на фенерчето си.

— Какво, по дяволите, е това? — промърмори Ричардс Кавалера.

— Това е специална дантела — отвърна Улф и преобърна между пръстите си обгореното, излъчващо кисела миризма на сажди късче плат. Подобен материал използваше японската художничка авангардистка Шика.

Южи Шиан подписа заповедта, след изпълнението на която корпорацията „Шиан Когаку“ щеше да пусне на пазара 100 000 броя телефонни перфокарти. Малките пластмасови картончета щяха да бъдат разпределени между най-добрите клиенти на компанията, осигурявайки им безплатен достъп до всеки обществен телефон в страната. В средата им беше изрисувана холограмата с фирмения знак на „Шиан Когаку“ и това автоматически ги превръщаше в колекционерска рядкост след тяхното използване. Великолепна идея на отдела по маркетинг, помисли си Южи. Подчертаваща още веднъж рекламния девиз на компанията:

НИЕ СМЕ ВИНАГИ С ВАС.

Проведе серия от телефонни разговори е различни части на света. Търсеха го от Сингапур и Тайпе, от Силиконовата долина и Хонконг…

Приключи, блъсна стола си назад и сключи пръсти на тила. Очите му се насочиха към панорамата от бетон и стъкло зад прозореца. Макар да се намираше високо над задъхания от трафик токийски център, той едва различаваше червеникавия диск на слънцето, скрит зад тъмни облаци и отровни изпарения. Беше сигурен, че хората, изпълващи тесните улички около гарата Хамачо там, долу, живеят с чувството, че вече се е мръкнало.

От гърдите му се откъсна тежка въздишка. Неволно се запита как ли се чувстват хората, които тичат, без да спрат, под изкуственото луминесцентно осветление, които живеят в тесни стаички с още трима съквартиранти и три пъти дневно се хранят със „соба“ — евтините макарони от царевично брашно, а понякога си лягат и гладни…

Трябваше да изминат години, за да осъзнае, че именно мизерията лежи в основата на приятелството му с Шото Вакаре.

Много години ме делят от оскъдицата. Отдавна вече живея друг живот, но никога не забравям какво означава да си бедняк в град като Токио… Тези думи Вакаре беше казал по време на един от продължителните им запои. Срамно ще бъде, ако забравя този урок, най-важния в живота ми… Толкова прост и ясен: Когато не притежаваш нищо, ти не можеш да очакваш нищо от бъдещето…

Самият Южи Шиан не беше от хората, които познаваха нищетата. Роден и израснал в семейство със стари традиции в областта на търговията, той бързо усвои нейните тънкости. Особено поради факта, че беше единствено момче в семейството и Минако правеше всичко възможно да му предаде опита си в бизнеса. По стара традиция компании като тяхната се ръководеха от жени, а мъжете бяха просто фасадата. Стигаше се дори до там, че зетьовете приемаха фамилното име на жените си, за да запазят по-добре търговската марка.

Бащата на Южи беше нещо по-различно. Банкер по професия, той беше приел да се ожени за Минако и да носи фамилията Шиан. Но скоро след това усетил ограниченията на средната по големина търговска фирма, ръководена по традиционните методи. Не бил от хората, които се примиряват със завареното положение, и взел нещата в свои ръце. Предложил рисковано начинание — да се премести седалището на фирмата от Осака в Токио и да се купи една от търговските банки, която се люшкала на ръба на банкрута. Почти всички големи компании в Япония развиват дейността си посредством някоя банка и този ход се оказал успешен. Правителството отпуснало необходимите стабилизационни заеми, скоро след това „Шиан Когаку“ стъпила здраво на токийския пазар и се превърнала в истинско „кейретцу“.