Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Шипли колебливо кимна с глава, от устата му се откърти тежка въздишка.

— Един слух… — промърмори той. — Сред хората, които познават лично членове на „Тошин Куро Косай“, се носи един странен слух… Че те били някак различни от останалите, в чисто физически смисъл… Никой не знае точно по какъв начин, но всички изглеждали някак недокоснати от хода на времето…

Улф присви очи, имаше чувството, че не е чул добре.

— Можете ли да бъдете по-ясен?

— Тези слухове… всъщност легенди — такива, каквито са историите за вампири и призраци — твърдят, че членовете на „Черният кинжал“ остаряват много по-бавно отколкото ние с вас например…

— Това са глупости! — отсече Улф, но ясно усети помръдването на студените змийчета в корема си. — Светът е пълен с хора, които изглеждат далеч по-млади от годините си!

— Ние с вас сме скептици, лейтенант — въздъхна Шипли. — Затова можете да си представите колко бях заинтригуван от това, което ми съобщихте за аутопсията на Моравия… — Озърна се, видя изправената на пост фигура на Йошида и отново се обърна към Улф: — Сега нямам друг избор, освен да ви помоля да работите за мен. Имаме нужда от помощта ви, лейтенант. Огромна нужда. Ако в слуховете за тяхното дълголетие има дори трошица истина… — замълча, неспособен да овладее емоциите, които напираха в гърдите му, — последиците от докопването им до властта ще бъдат умножени стократно, а може би и хилядократно… Някой трябва да ги спре, лейтенант, и този някой сте вие!

— Почакайте, почакайте! — вдигна ръка Улф. — Това ми звучи като надгробно хвалебствие!

— Може би — задъхано отвърна Шипли. — Но с убийството на двама американски сенатори Нишитцу и неговата организация преминаха допустимите граници! — Очите му блестяха като огладени речни камъни: — Зная какво си мислите, лейтенант, и мислите ви са съвършено верни. Съединените щати и Япония вече са в състояние на необявена война!

Кодираните инструкции пристигнаха, докато Шото Вакаре беше под душа. Излезе от банята, студените капчици пот блестяха по изваяното му, напълно лишено от окосмение тяло. В улейчето на факса се бяха напластили седем страници, изписани с цифри. Без електронния декодер, който му беше предоставил Йошида, те бяха просто цифри и нищо повече.

Сутрешното разписание на Вакаре беше желязно. Ставаше от сън точно в четири, обличаше спортен екип и в продължение на два часа правеше своите трудни, дори жестоки упражнения. След приключването им тялото му блестеше от пот, а мускулите му бяха набъбнали до крайност. В продължение на петнадесетина минути си позволяваше да съзерцава в огледалото тяхното великолепие — точно както веднъж в седмицата отиваше в Музея за модерно японско изкуство и съзерцаваше изложените там експонати.

После пускаше топлата вода и се заемаше с бръсненето — ръцете и краката, подмишниците и гърдите. След приключването на тази операция пускаше студената вода докрай и стоеше под душа, докато зъбите му започваха да тракат, а кожата под ноктите му посиняваше.

Спираше крановете и се изправяше пред огледалото. Оглеждаше пениса си, свит и набръчкан от студа, после се отпускаше на колене и започваше да удря бедрата си с ръба на дланите си. Правеше това, докато кожата станеше червена, а мускулите изтръпваха от болка.

Точно срещу вратата на банята беше окачен голям фотопортрет на поета самурай Юкио Мишима, който през 1970 година си беше направил харакири с единственото желание да напомни за уникалността на традиционното самоубийство на една нация, затъваща все по-дълбоко в комерсиализираните ценности на Запада.

На снимката Мишима беше гол и с разперени ръце, от тялото му стърчаха фалосоподобни стрели. Позата беше заимствана от известното платно, изобразяващо смъртта на свети Себастиан, на когото Мишима цял живот се беше старал да подражава. Според легендата Себастиан бил член на Римско-преторианската гвардия, но тайно изповядвал християнската религия. Когато император Диоклециан научил за това, той заповядал екзекуцията на воина светец. Мистиката в тялото на боеца, когото съдбата превърнала в мъченик, беше за Вакаре онзи символ, под знака на който беше протекъл краткият и труден живот на Мишима.

Гол и с потръпващи мускули, Вакаре се зае с дешифровката на секретните инструкции. Имаше всички основания да помни Мишима и свети Себастиан, тъй като и той се прекланяше пред съвършенството на човешкото тяло. За разлика от обикновените хора, той никога не пропускаше да отбележи еротиката, излъчваща се от голото мъжко тяло. Дланта му шумно се стовари върху изпъстрените с цифри листове гладка хартия. Те блестяха насреща му равнодушно, недосегаеми за душевното му вълнение. Но въпреки скучната работа, която му предстоеше, Вакаре не можеше да бъде спокоен. Мислеше за своя приятел Южи Шиан, който, ако можеше да го види, положително би изпаднал в ужас. Южи се справяше по безупречен начин с изискванията на модерния живот, но едновременно с това притежаваше онази особена душевност, с която беше пропита поезията на Мишима.