Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Още с отварянето на очите си разбра, че нещо не е наред. Стана, наметна халата си и излезе от спалнята. Напрегна слух и веднага долови лекото дишане на „макура но хирума“, далечно и равномерно като грохота на мощна машина.

Направи опит да се овладее, но веднага усети, че ще бъде разочарована от дарбата си. Това рядко й се случваше, но беше неизбежно като пристъп на маларийна треска. Сърцето й се сви, вече знаеше какво ще се стане.

Душата й агонизираше по начина, който беше измъчвал баба й в продължение на десетилетия. В моменти като този ясната картина на бъдещето пред очите й не беше преимущество, а ужасна тежест, когато, изправена пред лисицата в онзи далечен ден, пожела да вижда колкото е възможно по-далеч , тя нямаше никаква представа какъв ад й предстои…

Защото имаше мигове, в които просто не можеше да се намесва в хода на събитията това й беше забранено… Цял живот беше манипулирала хора и събития и всичко беше наред. Защото бъдещето, което виждаше, повелително доказваше, че това е нейната карма. В личния й живот ужасните мигове също не бяха малко. Започна да се натъква на тях още в най-ранна възраст, складираше ги в гърдите си като замръзнали сълзи, чувстваше се безсилна и обречена пред неизбежното им настъпване. Единственото, което беше в състояние да прави, беше да ги възпроизвежда в съзнанието си — смъртта на хората, осъдени от „Черният кинжал“, ужасната болест на дъщеря й Казуки, причинена от неспособността й да се докосне до своята „макура но хирума“ болест, която буквално я изяждаше жива… Последиците от връзката й с бащата на Хана, последиците от творението на Южи, наречено Оракул, чиито действия тя ясно виждаше в съзнанието си: край на старите порядки и вековни вражди… Участието на любимата й Хана в този процес, откъсването й от една действителност, която вече не може да понася, и накрая — настъпването на… На какво? Дори могъщата й способност да вижда в бъдещето се оказваше недостатъчна, за да познае характера на това, което щеше да настъпи…

Всички тези събития тя щеше да носи в себе си цял живот, щеше да усеща изпепеляващия им огън, своята лична драма. Защото още с първия поглед, отправен към бъдещето, тя разбра ужасната истина — беше обречена на самоунищожение.

Едва сега видя сянката. Или, по-точно казано, разбра на кого принадлежи тя. Беше ужасна, сякаш изскочила от собственото й съзнание. Там, където стотици пъти се бяха разигравали предстоящите събития. Там, където сред мъка и гняв се роди убеждението, че въпреки необичайната си дарба тя е осъдена на затвор, от който никога няма да избяга…

Толкова е трудно да обичаш децата си, когато предварително знаеш какво ще направят, какво ще им се случи, въздъхна горчиво тя. И това познание те връхлита като могъща приливна вълна, заплашва да те удави в чувствата, които носи: омраза и страх, гняв и болка, обич и мъка… След среща с децата си тя беше крайно изтощена, особено когато се разделяше с Южи — нейния прекрасен гений, когото се беше заклела да държи далече от тайния си живот.

С част от съзнанието си Минако се отдръпваше настрана и се възхищаваше на сложния и гениален план, който не можеше да бъде създаден от човешки ум, който беше толкова прецизен и точен, че нямаше смъртен, който да го разбере. Но другата част от нея — по-силна и по-нетърпелива, я караше да изпитва мъчителна тревога. Искаше й се да счупи решетките на своя затвор, да избяга от света, който беше в състояние да моделира според желанието и волята си, да избегне своята карма и да бъде свободна, рееща се в космическото пространство… Единствената й мечта беше свободата. Онази свобода, за която и Кабуто беше бленувала…

— Сега вече виждам какво се е случило — промълви Улф. — Разбирам как съм започнал да обръщам гръб на черната дупка в съзнанието си…

Седяха в корвета с Шика. Стъклата бяха вдигнати, отоплението работеше на максимални обороти, но той продължаваше да трепери. Току-що беше свършил разказа си за битката със Сума в склада.

— Дядо ми беше шаман, мечтата на живота му беше да тръгна по неговия път — продължи Улф. В ръцете си държеше картонена чаша е горещо кафе, на пода между краката му имаше книжна торбичка с троен сандвич, който Шика беше купила от близкото кафене. Само месо , беше го уверила тя. Сега имаш нужда от протеини.

— Винаги съм мислил, че баща ми мрази стареца и аз вися някъде между двамата… Но сега виждам, че сериозно съм го подценявал. Защото е видял у мен това, което и дядо е виждал… И двамата са предпочели да не се докосват до него, да ме оставят сам да определя съдбата си…