Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— А сега те е връхлетяло с пълна сила — отбеляза Шика.

Той кимна и неволно потръпна.

— Ще ми трябва известно време да свикна… — обърна се към нея и попита: — Как нарече това черно ясновидство?

— „Макура но хирума“ — „мрак по пладне“…

— Името е подбрано съвсем точно — призна той и уморено затвори очи. — Наистина прекосих огромни пространства, изпълнени с мрак… Летях над тях, носех се…

— Разбирам — прошепна Шика. В гласа й имаше невероятна нежност и съчувствие, очите му неволно се насълзиха.

— Искам да науча повече за „макура но хирума“ — прошепна той.

— Преди всичко нашият метаболизъм е доста по-различен от обичайните норми — рече тя и сведе глава. — Кога за последен път си се изучавал в огледалото? Питал ли и се дали изглеждаш толкова възрастен, колкото връстниците си?

— Не… През ум не ми е минавало да… — веждите му недоумяващо се свиха: — Всъщност приемах, че съм младолик, и толкоз. Мислех, че е въпрос на гени…

— Точно така, на гени — отвърна Шика. — Хората, надарени с „макура но хирума“, могат да променят своя метаболизъм, да забавят процеса на стареене… Така, както аз мога да понижа пулса на човека срещу себе си или пък да го ускоря до степен, която ще пръсне сърцето му.

— До каква степен може да се забави този процес? — попита Улф и неволно се запита на колко ли години е починал Белия лък.

— Зависи — сви рамене Шика. — Всеки индивид обладава различна сила, от нея зависи и промяната на метаболизма. Бих казала, че двеста и петдесет години са една реална, общо взето средна цифра…

— Господи!

— Някои от нас могат да виждат бъдещето, но това невинаги означава, че го виждат точно… Понякога пред очите ни изплува бъдещето на много хора едновременно и никой не може да каже кое ще се реализира в действителност…

Вече сам си се уверил, че ние сме надарени емпати, за да не кажа чисти телепати… Но и тук нещата са различни за всеки индивид… Когато изпаднем в състоянието „мрак по пладне“, не можем да разчитаме на някакви твърдо установени норми. След четиристотин години доказано съществуване на хора като нас, все още никой не може да даде определение на механизма на прозрението…

Той й подаде картонената чаша, тя отпи една глътка и му я върна. Край тях се точеше поток от забързани хора, всеки потънал в проблемите на своя свят. Улф все още не беше в състояние да приеме факта, че той, също като Сума, е направен от по-друго тесто, че твърде малко неща го свързват с хората, които бързаха по тротоара… Току-що беше започнал да усеща шамана в себе си, топлият дъх на прозрението приятелски го докосваше по шията…

— Трябва да ти кажа още нещо, Улф — обади се Шика. — „Макура но хирума“ лесно може да ни накара да мислим, че сме всемогъщи господари навремето и пространството… — Тънките й пръсти се увиха около китката му: — Това е опасна илюзия. Много хора като нас са били изкушени да мислят за себе си като за богове.

За добро или лошо ние сме оформени от „макура но хирума“ и нищо не можем да променим. Но мракът, който се спотайва в душите ни, може да бъде много коварен, да ни деформира дълбоко, без да усетим каквото и да било… Тази промяна не може да бъде регистрирана от никое огледало, просто защото ясновидството ни лишава от възможността да гледаме в обикновеното двуизмерно стъкло… Това е опасно, защото можем да изгубим част от самата си същност… И тук на преден план излиза другата страна на „макура но хирума“. Тя ни кара да бъдем арогантни, амбициозни, дори надменни. Майка ми най-много се плашеше именно от нея, опасяваше се да не завладее душите на децата й…

Той дълго мълча, после въздъхна и вдигна глава:

— Ти дойде заради моята… моята „макура но хирума“, нали? — изчака кимването й и добави: — Но и заради „Черният кинжал“…

— Ти си заплаха за тях.

— Но не и за теб…

— Улф, вече ти разказах за жестокостта на „Тошин Куро Косай“ — поклати глава тя. — Сега имаш възможност и сам да се увериш в нея. Нямаме право да стоим настрана, докато лидерите на тази зловеща организация кроят коварните си планове!

— Значи имаш нужда от моята помощ — отвърна той. — Но защо просто не дойде да я поискаш открито?

— Вече водиш живот в бойни условия — въздъхна Шика. — Щеше ли да ми повярваш, ако бях дошла да ти разкажа за нашия свят?

„Тук е права“, помисли си той и тръсна глава:

— Но ще ни трябват и подкрепления. Хайде, тръгвай. Искам да открия някоя телефонна кабина.

— Какво си намислил? — докосна рамото му Шика. — Ние трябва да се махаме от този град! Вече разполагаме с паспорти и…