Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Съжалявам, синко — включи сърдечната си усмивка той. — Но влакът ми всеки момент ще…

— Само минутка, сенаторе — настоя онзи. — Много е важно!

— Извинете — промърмори Франкен и понечи да тръгне към близката врата. — Май не разбрахте, че закъснявам…

Униформеният ориенталец му препречи пътя и пристъпи напред. Франкен се оказа притиснат до стоманената стена на вагона. Отвори уста с намерението да извика, но от гърлото му не излетя нито звук. Железничарят измъкна някаква бутилка и започна да излива съдържанието й в устата му. Беше „Дива патица“, алкохолът опари гърлото му. Закашля се, направи опит да се предпази, но откри, че ръцете му сякаш са залепнали за шевовете на панталона. В ъглите на устата му се появиха мехурчета пяна.

Железничарят рязко го блъсна. Франкен се препъна и политна към дупката между вагона и бетонния постамент. Подметките на излъсканите му до блясък обувки се отлепиха от перона и той усети, че пада. В крайна сметка се задържа на крака, но не по собствена воля, а благодарение на нов удар от страна на железничаря, още по-силен от предишния. Остра болка прониза краката му, вероятно някоя от костиците се беше пукнала.

Притиснат в тясното пространство между два вагона, сенаторът Франкен направи отчаян опит да се бори. Железничарят започна да излива остатъците от съдържанието на бутилката върху главата му, а той посегна да го ухапе. В същия миг сърцето му подскочи с такава сила, че почти глътна езика си.

Разтърси глава и погледът му се проясни. С ужас видя, че железничарят се е обърнал с лице към началото на композицията и дава знак за потегляне. Вратите започнаха да се затръшват, влакът всеки миг щеше да тръгне…

Железничарят отново насочи вниманието си към Франкен и той неволно започна да се моли. Ритникът го улучи в слабините, пригади му се, но не успя да повърне. Вместо това тялото му потъна до кръста в бетонната дупка на коловоза.

Вдигна глава, не можеше да повярва на очите си. От този ъгъл лицето на нападателя изведнъж му се стори познато. Не беше никакъв железничар, униформата го беше заблудила! Господи, Боже мой, простена душата на сенатора. Върху лицето на мъжа се беше изписала такава омраза, че кръвта на Франкен замръзна в жилите му.

Влакът помръдна, съединенията между вагоните се разклатиха. Франкен направи отчаян опит да се бори, въпреки острата болка в краката и гърдите. Японецът се наведе и небрежно докосна челото му с върха на пръстите си.

Може би от пречупването на светлината Франкен остана с впечатлението, че очите на този мъж рязко промениха цвета си. В момента грееха със студен зеленикав блясък, сякаш напоени с космически студ…

Франкен знаеше, че този японец го убива, но нямаше никаква представа по какъв начин го прави. Влакът се раздвижи, а той бавно губеше съзнание. Вцепенението напусна ръцете му, но сковаващият студ беше толкова силен, че той едва успя дати вдигне на няколко сантиметра от кръста си. Виждаше как безсилно помръдват пръстите му, бели и безполезни като тлъсти червеи. Вече не му принадлежаха, бяха някаква чужда присадка към тялото му. Гледаше ги така, сякаш се намираше на километри от тях…

Образът на японеца отново изпълни съзнанието му. Франкен усети страхотен натиск и започна да пропада надолу, към тъмните и студени релси. В ушите му се разнесе заплашителен тътен и той неволно си спомни за бурите от своето детство… Ураганните ветрове откъм залива връхлитаха над Галвестон с огромна сила, всичко подгизваше за броени минути…

После първото стоманено колело преряза тялото му. То се изви като дъга, подчинявайки се на могъщия жизнен инстинкт, но моментално беше подхванато от следващото колело, после от трето, четвърто… Една вихрушка от блестяща стомана. Сенаторът Франкен се превърна в кървава пихтия, която едва ли имаше нещо общо е човешко същество.

— Той идва — каза Сума на мъжа с кривите крака: — Готов ли си да умреш?

Хейс Уокър Джонсън не отговори. Лежеше гол върху кухненската маса, върху слабините му бяха метнати разкъсаните къси гащета „Калвин Клайн“, тип „боксьор“. Унизително е да бъдеш в този вид пред непознати, помисли си той. Лепкава струйка пот се плъзна между голите му бедра.

Китките и глезените на комисаря бяха вързани за краката на масата, а позата му беше такава, че единственото му желание беше да се покрие с някаква дреха. Едно доста странно желание предвид факта, че върху плъзгавите плочки на пода седеше жена му, опряла гръб на вградения в стената хладилник. Главата й беше леко вирната, устата й зееше. А кръвта беше толкова много, че дори Хейс Уокър Джонсън вече не можеше да я намира красива…