Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

В дъното на градината се спряха. Пред очите им изплува четириметровата ограда, зад която беше къщата на комисаря. Улф откри замаскираната вратичка и леко я побутна. Озоваха се в задния двор на Джонсън, Шика не се отделяше дори крачка встрани.

Изминаха няколко метра сред храстите и тя изведнъж докосна ръкава му.

— Тук нещо не е наред!

Забравили предпазливостта, двамата хукнаха към вратата на кухнята. Веднага доловиха глухото хъркане на Джонсън, след миг Улф видя посивялото му лице, в следващия вече беше обхванал цялата обстановка: полуголото тяло на комисаря, проснато върху масата, мъртвата жена до хладилника, надвесеният над комисаря японец, ножът, който свободно висеше във въздуха…

— Всемогъщи Боже!

Пред него стоеше бояджията японец, с когото беше разговарял в служебната тоалетна и на когото дори се беше извинил за нахалството! Сега вече разбра всичко.

Очите на фалшивия бояджия се разшириха и започнаха да греят с отровнозелена светлина. О, Господи, простена в себе си Улф.

— Камивара! — извика Шика, после се извърна към Улф: — Лягай! Остави го на мен!

— Не става! — поклати глава Улф. — Това копеле вървеше по петите ми, значи си е мое!

Камивара рязко се завъртя и изчезна във вътрешността на къщата, Улф хукна след него и потъна в неосветения коридор.

— Отдавна не сме се виждали, говньо! — просъска Камивара и кракът му влезе в съприкосновение с бедрената кост на Улф.

Болката беше остра, кракът му почти се парализира. Улф се завъртя и политна, сякаш беше изгубил равновесие. В мига, в който се оттласна от стената, пред очите му се появи налудничавата усмивка на Камивара.

Ръбът на дланта му потъна в гръдния кош на противника и рязко се завъртя. Камивара изпъшка и това беше единственият признак, че го беше улучил. Нещо проблесна в ръката му и Улф рязко отскочи встрани. Тънкото острие бръмна на сантиметър от лицето му.

От устата на японеца се изтръгна налудничав смях, от ръката му излетя втори нож. В същия миг Улф вдигна крак и му нанесе страхотен удар. По-скоро искаше да го нанесе… Нямаше достатъчно време за подготовка, но все пак успя да улучи китката на японеца и ножът изсвистя над главата му. Продължи вихрената си атака с ясното съзнание, че всяко колебание ще бъде фатално. Лакътят му потъна в корема на Камивара, точно в мекото място под гръдния кош…

Някаква тъмна сила го отхвърли назад, гърбът му влезе в болезнено съприкосновение със стената, главата му се завъртя. Когато отвори очи и дойде на себе си, Камивара беше изчезнал.

Шика понечи да се втурне след Улф, но изведнъж замръзна на мястото си. От сянката край стената се отдели миниатюрната фигура на Сума, която привлече цялото й внимание. Ръката й бавно се вдигна нагоре, пръстите започнаха да се свиват. В очите й блеснаха зеленикави пламъци. Японецът се закова на място, назъбеният нож продължаваше да виси над кухненската маса.

В стаята изведнъж притъмня, страничен наблюдател би помислил, че са я изпълнили невидими кълба дим. След миг от дланта на Шика се издигнаха синкави пламъци, после просъскаха и изчезнаха, сякаш удавени в кофа вода. Джонсън лежеше на масата, сбръчкан и бездиханен.

Над трупа продължаваше да виси кухненският нож, острието му смътно проблясваше.

— Какво прави тук Камивара, по дяволите? — заповеднически попита Шика.

— Каквото умее да прави най-добре — отвърна Сума и склони заострената си като куршум главица. — Предизвиква хаос.

— По чия заповед?

Сума не отговори.

— Получил си нови инструкции, нали? — погледна го с подозрение Шика. — А аз все още не знам какви са те.

— Тогава да ти кажа — предложи Сума. — Задачата ни е да изтръгнем Матсън от… нека го наречем същността му… Бавно, но неотстъпно.

— Като отстранявате всички, които са му близки, така ли?

— Така.

— Но това е толкова варварско, толкова окончателно…

— Точно така, окончателно — кимна Сума. — Това е най-подходящата дума… — очите му се разшириха, назъбеният нож потрепна във въздуха като жив.

— Прекратете операцията. Аз мога да го доведа в Токио без никакъв проблем. Той ми се доверява.

— Може би наистина е така — поклати глава Сума. — Но ние не можем да го знаем със сигурност. Не можем да четем мислите му като на другите хора, а това е опасно. Освен това, когато напуска Америка, той трябва да го направи с пълното убеждение, че нищо не го задържа тук.

— Защо?

Защото сме му приготвили една работа — по лицето на Сума се плъзна усмивка. Натежала от загадъчност усмивка на сирена… — Една окончателна работа…