Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Настаниха се край масата и Ленфант щракна ключалките на куфарчето си.

— Добри или лоши новини, човек трябва да се храни — промърмори той.

На масата се появи термос със силно нюорлианско кафе, в което положително бяха добавени няколко капки коняк. До него кацна спретната купчинка сандвичи с риба, а накрая се появи пластмасова кутийка с кренвирши от месо на алигатор, покрити с домашно приготвена лютеница, достатъчно силна да свали боята от всяка новопроизведена лимузина.

— Тези хранителни продукти ще засрамят всеки свикнал на гумени сандвичи държавен служител! — обяви Ленфант и на лицето му грейна широка усмивка. — А и повечето ресторанти в област Колумбия!

Торнбърг прие чаша кафе, но твърдо отказа храната. Ленфант стана да включи тостера и сложи кренвиршите да се затоплят. Не след дълго залата се изпълни с такава воня, че при определена концентрация всеки би я класифицирал като химическо оръжие. Поне Торнбърг би го сторил, при това без капка колебание…

Завъртя се заедно със стола, отвори архивния шкаф и щракна един ключ. В действие влезе машината за електронно заглушаване, вече можеха да говорят свободно.

Ленфант извади кренвиршите, изключи тостера и се върна на масата. От чинийката се издигаше лютива пара, очите на Торнбърг започнаха да се насълзяват. Въпреки това следеше с интерес как приятелят му поглъща отвратителната храна.

Въздъхна, допълни чашата си с кафе и промърмори:

— Тая тиня от Мисисипи не е чак толкова лоша…

— Рецепта на майка ми — отвърна Ленфант и разряза с хирургическа точност първия си кренвирш. — Главният готвач на „Галатоар“ от години ме преследва да му я дам… Ама няма да стане! Мама цял живот се стараеше да ни осигурява храна, с която да се гордеем. И го постигна. Затова нямам никакво намерение да споделям кулинарните й тайни…

Набоде един залък на вилицата си и подхвърли:

— Знаеш ли, онова момче Джейсън Йошида е истински работохолик… — Подъвка известно време, преглътна и добави: — Готов съм да се закълна, че е същият като мама — сякаш никога не спи! — говореше със специфичен, невъзможен за имитиране луизиански акцент. — Нима мисли само за работа?

— Най-добре е да питаш Хам — отвърна Торнбърг и се взря в топлите очи на бившия сенатор, меки като акцента му. Накъде ли бие, запита се той. Знаеше, че трябва да се зареди с търпение и да не бърза. Ленфант обичаше да завоалира основната тема на всеки разговор.

— Знам това, Торнбърг… Но синът ти мисли, че се мотая из „Ленфант & Ленфант“ просто защото нямам какво друго да правя… Точно както ти искаше, нали?

— И сега мисля, че връзката между нас трябва да остане незабелязана.

Ленфант изсумтя и нападна първия от сандвичите с риба.

— Ще ти кажа нещо… Навремето познавах сума шпиони, които хабер си нямаха, че съм ги разкрил… Но никога не съм срещал човек, който да изпитва твоето удоволствие от шпионските игри!

— Знанието е сила, поне така казваха в ОСС — промърмори Торнбърг, имайки предвид разузнавателната централа, предхождаща ЦРУ.

— ОСС беше друго нещо — кимна Ленфант. — В онези години хората не само изпълняваха стриктно получените заповеди, но го правеха и с истинско удоволствие! — Ченето му замислено започна да предъвква. — Това ме подсеща за причината да поискам среща с теб… Ти пожела да поддържам връзка със сина ти, да му предложа офисите на „Ленфант & Ленфант“, за да мога да го държа, тъй да се каже… под око. И аз го сторих — ръката му посегна към чашата с кафе: — Но напоследък започнах да ставам по-любопитен, знаеш… Може би защото Йошида ми се струваше някак напрегнат… Реших да се заема за работа. На първо време го поставих под неотклонно наблюдение, пъхнах и една-две „дървеници“ в офиса му. И знаеш ли какво открих? Преди няколко дни момчето е отскочило до Ню Йорк. Взело е късния полет, на другата сутрин вече си е било у дома…

— Е, и?

Ленфант сви рамене и поне за момента изглеждаше като човек, който е изгубил всякакъв апетит.

— Може би в това няма нищо странно — призна той. — Но се питам дали знаеш, че твоят човек Матсън е настъпил котарака…

Торнбърг мълчеше, лицето му беше непроницаемо.

— Продължавай — промърмори най-сетне той.

— Матсън бяга от директора на полицията Джак Бретхард, който вярва (или по-скоро иска другите да вярват), че Матсън е убил някой си Ричардс Кавалера — единствения чернокож детектив в екипа му… — Дясната вежда на Ленфант леко се изви: — Въпросният индивид е бил намерен с два куршума в тила. Убийството е станало в нощта, в която Йошида е бил в Ню Йорк. Балистичната експертиза установява, че е стреляно с револвера на Матсън — главата му леко се поклати. — Всичко това ме кара да мисля, че работата е свършил именно Йошида.