Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

На всеки друг Торнбърг би отвърнал, че това е изключено. Би го обвинил в погрешна интерпретация на фактите. Но познаваше прекалено добре Ленфант, прекрасно знаеше с каква прецизност работи… Каже ли нещо, значи то е проверено хиляди пъти и е сигурно като държавните ценни книжа. Можеш да си го сложиш в банков трезор и да чакаш дивиденти…

— Знам, че не си давал благословията си за този удар — меко продължи Ленфант. — Просто защото си побъбрих с Йошида малко след завръщането му… Знаеш го какъв е — да измъкнеш нещо от устата му е равносилно на изкачването на Хималаите! Но аз умея да чета между редовете и вече съм убеден, че момчето се притеснява от някакво неотдавнашно решение на сина ти… — Ленфант се наведе напред и понижи глас, макар да нямаше видими причини за това: — Торнбърг, планът ти се намира в опасност! Синът ти е стигнал до заключението, че Улф Матсън става бреме, от което трябва да се отърве. В резултат му е подготвил такъв капан, че практическите му шансове за измъкване се доближават до нулата!

Стиснал револвера си, Улф се зае да обикаля стаите една по една. Но от Камивара нямаше следа. Сега най-важното беше да разбере каква е играта На японеца, кога ще прекрати тази криеница и ще се изправи насреща му.

Къде си, Камивара? Защо се криеш? В съзнанието му изплува спомен за детските игри на криеница в Елк Бейсин, умът му се напрегна.

Намираше се в хола, разположен в средата на къщата. Вляво, под ъгъл от деветдесет градуса, се намираше официалната трапезария на комисаря. Нямаше как да продължава напред, трябваше да се върне. Тук цареше полумрак, условията за внезапна атака бяха идеални.

После видя нишата. Беше напълно достатъчна за скривалище на дребен мъж, особено ако се сгъне на две. Мушна пръст в халката на желязната врата, насочи револвера и дръпна.

Озова се лице в лице с празната вътрешност на кухненско асансьорче. Значи се намира над самата кухня и Камивара е успял да го върти в кръг, прецени Улф. Наведе се да го огледа отблизо и изведнъж чу гласа на Шика, долитащ откъм шахтата. Говореше с някого на японски. Напрегна слух и проектира своята „макура но хирума“ по посока на събеседника й. Кой ли е той? Няколко фрази бяха достатъчни, за да разбере. После улови излъчването му и започна да се изпотява.

Господи Исусе, Та тя разговаря със Сума! При това спокойно, както се говори с приятел!

Затвори вратичката и започна да се концентрира. Камивара, заповяда си той. Това е най-важната ти задача за момента. По-късно ще се разправяш с Шика. Ако това „по-късно“ изобщо дойде, разбира се…

Внимателно пристъпи напред, спря в момента, в който сянката му достигна ъгъла. Още милиметър напред и Камивара ще разбере, че е тук. Ако го очаква зад ъгъла…

Напрегна очи по посока на коридора, искаше да усети противника си. Дали не чу леко помръдване, дали не усети особена миризма? Ще, успее ли да се ориентира навреме?

Нищо.

Продължаваше да чака. Нищо.

После помисли за мрачното същество вътре в себе си и разбра, че трябва сам да създаде условията за победата си. Трябва да получи психологическо предимство, да изчака онова особено състояние на душевно равновесие, което притежаваше Белия лък. Останалото ще дойде неусетно…

Напрегна психиката си и повика тъмната сянка, превърнала се в негов постоянен компаньон. Все още се страхуваше от нея, но вече трябваше да свиква… Припомни си сблъсъка в склада, особено факта, че когато Сума демонстрираше необичайните си способности, той беше в състояние да улови излъчването му и да определи точното му местоположение. Запита се дали е възможно и обратното — Камивара да го усети в момента, в който прибегне до „макура но хирума“…

Реши да действа незабавно. Хукна напред, зави зад ъгъла и полетя по коридора, пуснал пред себе си пипалата на прозрението…

Исусе!

Закова се на място, после продължи напред само защото волята го тласкаше. Ясно усещаше дишането на някой друг, редом със своето… Открих го, рече си Улф. Усещам излъчването му дори без да е пуснал в ход своя вътрешен поглед…

Камивара изскочи от здрача. Във фигурата му нямаше нищо човешко, по-скоро приличаше на дух — от онези, които отнасят душите на покойниците… Съвсем като създанието, по което пуснах стрелите си там, на Пътеката на мъртвите, помисли си Улф.

Зърна Улф, закова се на място и започна да проектира своята „макура но хирума“. Улф му отвърна по същия начин.

Камивара измъкна малък, но изключително остър нож и светкавично го запрати към него. Улф почувства как слабините му рефлективно се стягат, как тялото му иска да реагира. Преодоля инстинкта, отпусна се и започна да се концентрира. Всичко това стана в краткия миг, в който смъртта летеше към него.