Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Все още не разбираш — въздъхна Улф. — Ричардс Кавалера беше един от моите хора… Убиха го и се опитват да припишат престъплението на мен…

— Но Сума…

— Аз съм отговорен за него, Шика. Аз съм му задължен ! Как му казвахте на това… Гири?

Тя кимна с глава и запали мотора.

— Хай.

Спря на ъгъла на Четиринадесета улица пред редица телефонни кабини. Бяха шест, но само една работеше. Останалите бяха повредени или ограбени. Улф извади шепа монети от джоба си, пусна четвърт долар в процепа и набра номера на Шипли. След това се зае да пълни автомата с необходимата за междуградски разговор сума.

Шипли вдигна телефона след единадесет позвънявания и Улф неволно се запита къде ли се намира в момента.

— Обаждам се от Ню Йорк Сити и се намирам в беда — информира го Улф.

— Вие вече сте един от нас и ще получите необходимата помощ — отвърна Шипли. — Какво е положението?

— Осъществих контакт със Сума… Личен контакт…

— Резултат?

— Не успях да го пипна, но и той не пипна мен… — Улф напълни дробовете си с въздух. Все още миришеше на дим, десният ръкав на якето му беше безнадеждно прогорен. — Работата висеше на косъм…

Разказа на Шипли обстоятелствата около убийството на Ричардс, но не спомена нито дума за Шика.

— Искам да се добера до комисаря и да му разкажа своята версия — заключи. — И затова имам нужда от вашата помощ. Едва ли ще ви бъда особено полезен в ролята на беглец…

— Съгласен съм. Но предвид деликатните ви отношения с Бретхард, не ви препоръчвам да се явявате на Полис Плаца, номер едно… Чакайте да помисля за момент… Дайте ми един час да раздвижа мрежата си, после идете в дома на комисаря. Ще направя така, че той да е там и да ви очаква.

— Благодаря — рече Улф и неволно се замисли за тайнствените коридори на властта, по които се придвижваше Шипли. В момента изпитваше дълбока благодарност към този човек. Само един федерален агент може да предложи подобна закрила, въздъхна в себе си Улф.

— Няма да работи — обади се Оракула.

— Шшт, тихо! — просъска Хана. Красивото й лице беше разкривено, клепачите — спуснати. Беше свързана с Оракула посредством снопове оптически кабели.

— Не притежаваш подходящи клетки ДНК — настоя Оракула.

— Как го разбра толкова бързо? — учуди се Южи и продължи да крачи напред-назад пред широкия екран, запълнен с дигитална информация. Беше нетърпелив като млад баща.

— Можеш да ми вярваш.

На Южи изведнъж му стана смешно.

— Добре, но все пак ми дай някаква насока — настоя той.

— Сканирах клетъчната структура на Хана-сан.

— Хубаво, но това не означава, че вече знаеш състава на нейните ДНК.

— Все още не съм приключил със задължителните тестове, но знам — държеше на своето Оракула.

— Откъде знаеш?

— Интуиция.

— Моля?! — Южи се закова на място и се втренчи в черния куб.

— Проблеми със слуха ли имаш?

— Чувам те добре — промърмори Южи и прекара пръсти през косата си. — Но думите ти са лишени от смисъл. Ти не можеш да притежаваш интуиция!

— Знам, каквото знам — повтори Оракула. — Всички процедури по промяната на ДНК са извършени точно, с изключение на една… Липсва дисфункционният фактор на растежа — онази субстанция, която неутрализира гените на рака и другите смъртоносни болести по време на процедурата.

— Намери я! — заповяда Южи.

— Опитвам се да го сторя от провала с Моравия насам — отвърна Оракула. — Но аз не съм Бог. Не мога толкова лесно да пресъздавам живота.

— Трябва да има някакъв начин — промърмори Южи и забеляза, че Хана отваря очи.

— На прав път сме Южи-сан. У Хана откривам част от това, което ни трябва, но то е недостатъчно. Хана не е подходящия обект.

— Значи трябва да потърсим подходящ обект — отвърна Южи и започна да сваля кабелите от тялото на сестра си.

— Недей! — обади се тя.

Южи с недоумение я погледна.

— Искам още малко да бъда с него.

— Не бива да го одухотворяваш по този начин — предупреди я той.

— Защо не? — обади се машината. — Аз съм подходящ за подобно отношение, освен това ми харесва.

— Това нещо започва все повече да прилича на теб! — възкликна смаяно Южи.

— Той не е „нещо“, Южи-сан — поклати глава Хана. — А аз харесвам неговия свят, необвързан с плът и кръв. В този свят откривам целия потенциал, който ми липсва. За Оракула съществува единствено безкрайността на метафизиката. Останалите науки, във вида, в който ги познаваме, са твърде ограничени от нашето съзнание, просто защото ние знаем, че сме временно на този свят… Но Оракула живее отвъд времето и пространството, те просто не съществуват за него. Свободата му е недостижима за смъртните, аз цял живот съм мечтала именно за такава свобода…