Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Какво имаш предвид, за Бога? — попита с недоумение Кроукър и очите му отново пробягаха по снимката.

Мати мълчаливо се настани на седалката до него и моментално улови леката миризма на скъп парфюм. „Джорджо“, безпогрешно определи тя. Настъпи неловко мълчание. Оказа се, че старите рани съвсем не са зараснали. Безпокойството й се усилваше, той го усещаше върху себе си като лек сърбеж. Оркестърът беше свършил почивката, откъм клуба долетяха горещите латиноамерикански ритми. Изведнъж му се прииска да е там, да танцува със Соня, притиснал бедра в нейните. И да й се извини, разбира се…

Сякаш прочела мислите му, сестра му се обърна и язвително подхвърли:

— Май нямаш много време, а? Хайде, тичай при гаджето си! Макар че, между нас казано, не виждам защо си губиш времето с нея…

— О, стига, за Бога! — простена той и разбра, че беше очаквал нещо от тоя сорт.

— Би могъл да си намериш и нещо по-добро.

— Същото казваше и за професията ми…

— Винаги съм хранела по-големи надежди по отношение на теб.

— Но това са били твои надежди, Мати! — изгуби търпение Кроукър, обърна се и настоятелно продължи: — Я кажи защо никога не си ме попитала какво аз искам от живота? Защо винаги си била убедена, че знаеш това?

Мати трепереше, беше ясно, че сдържа сълзите си с цената на огромни усилия.

— Но аз наистина знаех — тихо отвърна тя. — Нали и двамата мечтаехме да постигнем повече от мама и татко в този живот? Нали си споделяхме тези мечти?

— Аз наистина исках да постигна повече от мама и татко — кимна Кроукър. — Но нито за миг не ми мина през ума да обърна гръб на всичко, което сме имали. А ти стори точно това!

Тя стисна клепачи, но сълзите се промъкнаха под тях и започнаха да капят в скута й.

— Много ми се иска да ме разбереш — прошепна.

— Опитай.

Поклати глава.

— Не, това би означавало да… — Отвори очи и се вгледа в лицето му: — Всъщност, добре!… — После решителността отново я напусна, главата й се вдигна нагоре, към продълговатите остри листа на кокосовите палми. — Знаеш ли, за теб нещата бяха по-различни… Ти беше момче, а Кухнята на ада беше място за момчета, нали?

— Това не е причина да…

— Моля те, не ме прекъсвай — въздъхна тя. — И без това е трудно… — Замълча, клепачите й отново се спуснаха. Когато проговори, гласът й беше тих като ветреца, който разклащаше листата на палмите над главите им: — Нека ти разкажа всичко, на един дъх… — Облиза устни, личеше, че е уплашена.

„Но от какво? — запита се Кроукър. — От спомените?“

— Имаше едно момче, Ричи Палиа…

Кроукър го помнеше: мургав, къдрокос, с пламенен взор. Един от многото гамени в квартала. Ходи известно време с Мати, после тя го заряза и изчезна от „Кухнята на ада“. Беше обърнала гръб на квартала, на семейството си. Малко по-късно се омъжи за Доналд. Постъпката й го вбеси. Не можеше да приеме начина, по който беше отхвърлила и унизила едно от местните момчета, което явно я обичаше. За него това беше предупреждение, че сестра му е готова и на други предателства. Само заради оня лъскав тип Доналд и шибаното му общество! Прехапа устни и замълча, преглъщайки язвителния си коментар.

— Ричи беше много мил с мен — продължи тя, докосна с пръст устните си и тихо добави: — Работата е там, че аз забременях от него…

— Какво?!

Настъпи напрегнато мълчание, после Мати тихо продължи:

— Предложи ми да се оженим, но аз отказах… Не го обичах, а и той не знаеше какво иска… Между нас нямаше нищо друго, освен секс. Забавлявахме се и нищо повече… Понякога става и така, Лю…

— Не и със сестра ми!

— Знаех, че ще реагираш точно така — въздъхна тя. — Но все пак това стана … — Вдигна ръка, притисна я към челото си и замълча за миг, после продължи: — Не можех да се обърна към теб… На колко години бях тогава? Някъде около деветнадесет… Дипломирах се за три години, спечелих стипендия от фондацията „Дийн“… Исках да направя кариера, но това нямаше значение за теб, нали? Знаех, че ти ще ни накараш да се оженим и да бъдем нещастни за цял живот… Другият вариант беше да пребиеш Ричи, но той не заслужаваше да бъде пребит… Освен това се срамувах. Знаеш каква ревностна католичка беше мама, явно съм наследила нещо от нея… — Очите й се сведоха надолу. — Обзе ме в паника. Имах чувството, че съм в капан. Двамата с Ричи обсъдихме нещата и стигнахме до заключението, че той трябва да изчезне от квартала. Това беше лесно: намери си някаква работа в Хобокън, оттатък реката, и се премести там. Но аз… — неспокойните й очи отново потърсиха короната на палмата над главите им: — трябваше да напусна „Кухнята на ада“, да намеря клиника и лекар…