Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— С този „сукиа“ не е станало така — поклати глава Кроукър. — Преди много години е бил убит от близнаците, които ни преследват… Казал на приятеля ми, че ще се върне под формата на акула. Преди пет дни попаднахме на една тигрова акула… Огромна, силна, жестока. Приятелят ми беше убеден, че…

— Че това е Хумаита.

Смаяно зяпна:

— Откъде знаеш името му?

Каменното дърво се усмихна и потупа челото му с изсъхналата си ръка:

— Той сам ми го каза, Крачещ ибис… Той е тук, в главата ти. Тази нощ и ти си „приятел на призраците“…

— Това не може да бъде, Каменно дърво! — изстина Кроукър. — Аз не вярвам в магии и заклинания!

Индианецът взе един изстинал въглен и започна да рисува нещо на дъската, която ги разделяше. Той се приведе напред и видя едно око с двоен ирис.

— Това е той, Крачещ ибис…

— Наистина — кимна Кроукър. — Това е неговият символ.

— Приятелят ти се събуди — каза Каменното дърво, напълни купа с отвара и му я подаде: — Нахрани го, върни му живота…

След тези думи стана и тихо се излезе навън, а Кроукър взе главата на Бени в скута си и поднесе купата с билкова отвара към устните му. Бени покорно започна да пие. Беше замаян, с червени кръгове около очите. Оголената рана беше грозна, но вече не кървеше. Беше затворена, сякаш от ръката на опитен хирург…

Вятърът се усили, дъждът забарабани по ламаринения покрив на колибата, мангровите клони започнаха да драскат по стените. Дървесните жаби невъзмутимо продължаваха монотонната си песен, но жуженето на насекомите секна. Кроукър продължи да храни приятеля си, а Джо дремеше на раменете му.

Купата най-сетне се опразни и той я остави до себе си. Погледна лицето на Бени, но мислеше за Хумаита. Представи си, че действително общува с духове, и неволно потръпна. Не, той не вярваше в духове!

Клепачите на Бени помръднаха, погледът му се спря на Джо, свит на кълбо на рамото на Кроукър.

— Сънувам ли, amigo? — дрезгаво прошушна. — Какво е това върху теб, по дяволите?

— Това е Джо — отвърна му. — Смок-удушвач, мой добър приятел.

— Ти си превъртял!

— Нищо подобно. Джо е личност, освен това носи и съвсем конкретна полза. Ходи на лов за други змии, включително и за петнистата гърмяща змия, която е изключително опасна…

— А обича ли да си хапва водни мокасини? Тези гадини ги мразя особено силно!

— Не се въдят тук. Водата е прекалено солена за каквито и да било водни змии.

— Dios — въздъхна Бени и затвори очи.

Кроукър се вслуша в звуците на бързо приближаващата се буря. Ушите му пропукаха от рязко падналото атмосферно налягане. Сякаш в потвърждение на мислите му над блатата се разнесе оглушителна гръмотевица. Сведе очи към мъжа в ръцете си. Само оцелелите от експлозии или земетресение носеха подобна маска на лицата си. Маска на безжизненост и примирение, сякаш душите им бяха отнесени от могъщата стихия…

— Как се чувстваш, Бени? — тихо попита той.

— Ни жив, ни мъртъв — отвори очи той. Беше необичайно спокоен и вглъбен в себе си. — Искам да ти кажа нещо, amigo…

— Не сега — спря го. — Сега трябва да почиваш.

— Сега, сега! — раздразнено го погледна приятелят му. — Не отричам, че те излъгах! Pero esto es agua pasada no mueve molino… Но всичко това вече е минало. Бях принуден да го сторя, знаеш. Костите са единственото нещо, което е останало от дядо ми. Исках да бъда сигурен, че няма да попаднат в ръцете на неподходящи хора…

— Например в ръцете на Антонио и Хектор — подхвърли му.

— Това би било ужасна катастрофа — призна с въздишка Бени.

— Да разбирам ли, че костите не са тяхно притежание?

— Че какво друго? — погледна го с недоумение. — Ако бяха у тях, не биха ми ги върнали срещу всичкото злато на света!

Пламъчетата на свещите несигурно потрепваха. „Сякаш са символи на бурята и на неизвестното бъдеще“ — рече си Кроукър.

— Кой ги притежава тогава? — попита. — С кого трябваше да се срещнеш в полунощ?

— Рубине.

— Раф?! Я не се занасяй!

— Не съм изненадан от твоето недоверие — въздъхна Бени. — По-скоро съм разочарован… Зная, че сам съм си виновен за това, но Бог ми е свидетел — това е истината!

— А защо трябва да ти вярвам?

Раненият направи безуспешен опит да се разсмее.

— И аз не виждам причина да го сториш — рече и за миг затвори очи. Сякаш черпеше сили от някакъв скрит кладенец. — Mira, amigo… Направих грешка. Не ти се доверих. Как ще постъпиш сега? Нима ще ме заклеймиш завинаги, без право на прошка? За добро или лошо, Люис, аз съм в ръцете ти…