Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Каменното дърво живееше в дървена хижа с ламаринен покрив, издигаща се на късче твърда земя, заобиколено почти отвсякъде от червени мангрови храсти. Тези растения живееха почти изцяло във водата, преплетените им коренища и клони изграждаха непроходима стена, а хижата беше защитена от тях като средновековен замък. Една тънка песъчлива ивица беше връзката й с „голямата земя“.

Тялото на Бени натежаваше с всяка крачка. Добрал се най-сетне до пътеката пред хижата, Кроукър беше толкова приведен под тежестта на приятеля си, че приличаше на болен от артрит старец. Както винаги мина покрай испанската вишна, която се издигаше над ниските храсти. По това време на годината плодовете й бяха зелени и приличаха на диви ябълки. Когато узрееха, ставаха бели и сочни, но това не им помагаше да заприличат на нормални вишни. На външен вид изглеждаха вкусни, но сокът им беше няколко пъти по-отровен от сода каустик. Известният испански природоизпитател Понедел Рей беше изял една такава вишна и беше умрял в страшни мъки. Като дете Каменното дърво беше сторил същото, но по неизвестни причини беше останал жив, макар и след тежко и продължително боледуване. Така се беше родил и прякорът му. Баща му го кръстил Каменното дърво…

Някакво движение отпред го накара да замръзне. Джо бавно се плъзна от изсъхналата трева, очевидно изпълнен с любопитство към новодошлите. Джо беше триметровият смок на Каменното дърво.

Кроукър се отпусна на колене и му подаде протезата си. Раздвоеното езиче на смока се стрелна навън и докосна изкуствената материя, миг по-късно тялото му се уви около китката му и се плъзна нагоре. Главата му докосна бузата на човека, езичето отново изскочи и опита соления вкус на потта.

— Всичко е наред, Бени — дрезгаво рече Люис. — Пристигнахме.

Не получи никакъв отговор. Бени беше припаднал.

Кроукър подсвирна, изправи се и заизкачва покритите с мъх дървени стъпала. Вратата се отвори, на прага се появи неясен силует. Вътрешността на хижата беше осветена от ярките лъчи на газов фенер, пламъчета на множество свещи играеха по стените. Каменното дърво беше слаб и жилав като тръстиките, които обграждаха дома му.

— Очаквам ви — рече той. — Всичко е готово.

Не се изненада. Отдавна познаваше необичайните способности на Каменното дърво. Влезе и внимателно положи безжизненото тяло на Бени в средата на стаята.

— Джо помни общите ни приключения — промърмори вместо поздрав индианецът. — Той е верен приятел…

— Приятно ми е да съм тук — простичко отвърна Кроукър.

— Беше крайно време, Крачещ ибис — кимна Каменното дърво.

Този прякор Кроукър си спечели в момента, в който показа на индианеца как действат стоманените нокти на протезата му. Според Каменното дърво те приличали на дългата човка, с чиято помощ ибисът лови риба в блатото.

Индианецът се залови за работа, а той загрижено погледна умореното му, прорязано от дълбоки бръчки лице. Беше висок, като първите заселници на тези земи — индианците от племето Калуса, които нерядко са били над два метра. Хладните и внимателни очи имаха цвета на утринните изпарения над блатата, челото му беше високо, дългата бяла коса беше пристегната с превръзка от еленова кожа, долният й край представляваше плътна топка, която при всяко движение го удряше по гърба. Каменното дърво имаше невероятно чувство за хумор, беше добре информиран и изключително начетен човек, въпреки доброволната изолация, сред която живееше. Кроукър нямаше представа по какъв начин става това — на моменти го обземаше абсурдната мисъл, че ятата от корморани и чапли, които прелитаха над хижата, му спускат кратка сводка с последните новини…

Сухата му лява ръка се притисна до челото на Бени. Този недъг не му беше по рождение. Беше го придобил на зряла възраст, заразен от един младеж с рак в терминална фаза, когото беше успял да излекува. По неизвестен начин раковите клетки се бяха прехвърлили в организма на Каменното дърво, но там развитието им беше спряло…

„За мен изсъхването е част от оздравителния процес — каза му веднъж той. — Хората остават изненадани, като им кажеш, че болката се дели на стотици разновидности. Но нима това е ненормално? Любовта също е различна… Тази болка беше добра, а аз имах честта да я изпитам…“

Дясната му ръка натроши някаква изсушена билка и пусна парчетата в нагорещения мангал, който беше поставен в средата на стаята. Изви се гъст сиво-зелен дим, Каменното дърво започна да го гребе с шепи, сякаш беше течност, след което го „изливаше“ върху тялото на Бени. Обработи го цялото — от главата до петите, чак докато последните остатъци от изпепелената билка се стопиха във въздуха. После хвана с два пръста потъмнял въглен от дъното на мангала и внимателно го положи върху импровизираната превръзка на раната.