Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Пристъпи крачка напред и стовари юмрук в брадичката на латиноамериканеца. Стори го бързо и майсторски. Пурата излетя от устата на Бени и той се тросна по гръб на мокрия цимент.

— Dios mio! — простена парагваецът и механично опипа челюстта си.

— Тъпо копеле! — надвеси се заплашително над него Кроукър. — Нима не виждаш докъде те докара шибаната игра с близнаците? Я преброй мъртвите: първо Соня и Вонда Шепърд, после Естрела, Пабло Лайес и Махур!

Бени цъкна с език и започна да опипва зъбите си. „Дано съм счупил някой от тях“ — рече си Люис и гневно продължи:

— Но какво ти пука, по дяволите? Сам призна, че никога не си имал приятели!

— С изключение на теб, amigo.

— Престани да ме наричаш така! — сопна му се и извади магическия камък от джоба си. — Ще ти кажа истината, Бени… Онази истина, която започна да се очертава, след като ми даде магическия камък на дядо си. Честно казано, още не разбирам защо го направи. Може би си искал да ме подкупиш, за да излезем в морето, а? За какво ти бях нужен, Бени? Може би да те превозя до мястото, на което са скрити свещените кости на Хумаита? — Камъкът се приближи към лицето му: — Къде са те, Бени?

— Престани да размахваш този камък — промърмори Бени и бавно се изправи. — Той не бива да попада в неподходящи ръце… Ние с теб не притежаваме силата на лечители. Но Антонио и Хектор са ученици на Хумаита и знаят тайните му… Този камък в ръката ти е нещо като склад, в който са скрити всички умения на стареца. Ритуални псалми, заклинания и магии…

Кроукър опипа гладките стени. Спомни си как с помощта на този камък беше изтръгнал Рейчъл от дълбоката кома, как бе принудил Хектор да направи признания.

— Вземи си го, Бени. Не го искам.

— Подарък не се взема обратно — поклати глава парагваецът. — Приема ли го, той неминуемо ще се превърне в инструмент на злото…

— Ти си един упорит мръсник, знаеш ли това?

Тялото на Бени се напрегна, Кроукър светкавично се завъртя. В началото на пътя блеснаха фарове.

— За Бога, Люис! — простена Бени. — Нали ти казах, че ако те проследят, с нас е свършено?!

— След мен нямаше опашка, това мога да ти го гарантирам! — гневно му отвърна той.

Фаровете се насочиха право към тях.

— Така ли? — проточи другият и тикна бинокъла в ръцете му. — Кажи ми тогава какво виждаш!

Кроукър нагласи лещите и включи уреда за нощно виждане. Към тях се приближаваше бял микробус.

— По дяволите, това са Бонита! — изруга той. — Но как, за Бога…

Млъкна, тикна бинокъла обратно в ръцете на Бени и тежко се отпусна на колене. Огледа рамата на мустанга с помощта на джобното си фенерче и отново изруга.

— Какво става, amigo?

— Уред за електронно засичане — отвърна и бавно се изправи. — Лепнали са го с магнит под каросерията…

— Не са глупави, мръсните копелдаци!

Фаровете започнаха да правят последния завой към пристана.

— Мамка им! — изръмжа Кроукър и хукна към вързаните лодки, следван по петите от Бени.

— Онзи там! — викна парагваецът и посочи към един седемметров тъмнозелен скутер с извънбордов мотор. — С него се придвижих дотук.

Кроукър скочи на палубата и протегна ръка към стартовия ключ, Бени сръчно откачи въжето. Белият микробус изскочи иззад завоя и се понесе към пристана.

— Давай! — изкрещя Бени.

От кабината изскочи високата фигура на Антонио и се понесе към тях, Хектор го следваше по петите.

Люис даде газ, скутерът изрева и се насочи към средата на канала.

— Хей, Серо, няма къде да бягаш! — изрева Антонио, спрял се на ръба на пристана. — Чуваш ли?

Кроукър рискува да хвърли един поглед назад. „Значи близнаците знаят, че Хумаита е наричал внука си Серо — помисли той. — Пълна бъркотия!“ Преди броени минути беше убеден, че Бени е ръководителят на секретната операция в Мексико, веднага след това повярва, че всичко е работа на близнаците… Но каква бе истината? Дали „Серо“ бе компютърен призрак, част от зловещата игра на Бонита? Хектор спринтираше по дължината на пристана, успоредно с тях.

— Лудо копеле! — промърмори Бени. — Какво ли е намислил?

Антонио вдигна ръка и изведнъж заприлича на Мойсей, решил да раздели Червено море.

— Господи, Хектор се готви да скочи на борда! — възкликна Лю.

Каналът беше тесен, място за маневри просто липсваше. Завъртя руля в момента, в който тялото на Хектор се отлепи от ръба на кея и литна във въздуха. Дланта на Антонио се разтвори, върху нея лежеше нещо черно, с големината на монета. Вълшебен камък. От устата му се разнесе протяжна песен, думите потъваха във воя на вятъра…