Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Кроукър безшумно се плъзна в гората. Дъждът продължаваше да плющи върху мангровите листа. След двадесетина крачки хижата на Каменното дърво се разтопи в мрака. От двете му страни стърчаха разкривени клони, разклащани от поривите на вятъра.

Спря под испанската вишна: не знаеше накъде да поеме. Спомни си как се чувстваше сред мрака там, у дома. В Ню Йорк работеше нощем, когато другите спяха. А благодарение на работата му те спяха добре. Но понякога у дома стават странни неща, особено нощем… Човек губи ориентация.

Нормалният ритъм на живота — събуждане, закуска в осем, тръгване за работа в девет — всичко това се нарушава. Човек неволно започва да разчита на себе си, тъй като връзките с нормалния свят ги няма.

Всичко това му носеше полза. През деня цареше невероятна бъркотия — какофония от звуци и забързани движения, хората просто са ангажирани с непосредствените си проблеми. През нощта те спят, бъркотията стихва. Тогава идва ред на онзи ритъм, който Каменното дърво нарича „разширена реалност“ и който наподобява горските шумове.

Кроукър усещаше присъствието на Хектор в дъждовната нощ. Близнакът бе ловец, още от първата им среща. Мечтаеше именно за подобна ситуация. Хищник и жертва, сами в нощта. Какви бяха думите му? Човек може да бъде разбран само, когато е сам.

Вятърът беше свеж, с неповторимия аромат на озон. Откъсна зелен плод с помощта на металните пръсти на протезата си и започна да се спуска по полегатия склон.

Постепенно си даде сметка, че някой го наблюдава. Две кехлибарени очи проблясваха иззад храстите, докато той внимателно си пробиваше път напред. Гората скоро свърши. Пред очите му се разкри океан от мангрови храсти и ниски дървета: бяло върху твърдата земя, черно на границата между суша и вода, червено в средата на канала. Щракна с пръсти и кехлибарените очи изчезнаха.

Втурна се след тях. Разстоянието беше малко, това му позволяваше да следи движението на неясния силует. Зелените клонки едва се поклащаха. Напредваше бързо и скоро си даде сметка накъде вървят. Бяха на тясна ивица суша, която щеше да свърши след около триста метра, опирайки във водите на канала. Увеличи темпото, изпревари сянката и изскочи насреща й точно там, където сушата свършваше. Тя стъписано се отдръпна назад, изправи се на задните си крака и заплашително изсъска.

Кроукър замръзна на място. Господи, това беше рис!

Прииска му се да потъне в песъчливата почва. Фосфоресциращите очи на звяра бяха заковани в лицето му, предните лапи с остри нокти гневно пореха въздуха. Бавно и с безкрайно внимание мъжът започна да се оттегля.

Точно в този момент връхлетя Хектор. Сякаш летеше на крилете на вятъра и дъжда. Стовари се върху гърба му и му нанесе силен удар в ребрата. Двамата паднаха сред мангровите коренища на брега и започнаха да се търкалят.

Но Бонита имаше на своя страна както изненадата, така и предварително обмислен план. Протезата на Кроукър попадна в чатала на здрава клонка. Почвата под нея беше мека и не му даваше нужната опора. Замахна напосоки, търсейки огнестрелната рана на рамото му. Надяваше се да му причини достатъчно болка, за да може да се измъкне. Но той изобщо не изглеждаше омаломощен.

Напротив. Ловко възседна Кроукър, юмрукът потъна в лицето му със страшна сила.

— Това е за първия път, когато счупи носа ми! — просъска. — А това за втория! — Нов нокаутиращ удар. — А сега ще платиш за раната, която ми нанесе!

Кроукър се задави от собствената си кръв, за миг загуби съзнание.

Ударите спряха така неочаквано, както бяха започнали. Той с мъка отвори очите си, изцапани с кръв и кал. В едната си ръка Хектор държеше магическия камък на Хумаита, в другата проблясваше скалпел. Порезната рана на бузата му зееше, сякаш зачервена от гняв.

— Антонио каза да го чакам — просъска. — Каза да не те пращам на оня свят без него… Проклет глупак! Тая нощ обаче няма да стане! Mira, senor, как чудотворните сили на Хумаита излекуваха рамото ми. Тази нощ принадлежи на ловеца! — Наведе се над Кроукър: — Гледай ме в очите! Искам да видиш смъртта си в тях!

Той неволно се подчини. В кехлибарените очи на близнака светеше бясна злоба, но и още нещо… В сърцето му потрепна плаха надежда. Прекрасно разбираше, че няма никакви шансове във физическото единоборство. Следователно беше длъжен да потърси друг начин…

— Искам да те питам нещо, Хектор — задъхано промълви. — Как е възможно Антонио все още да е влюбен в Роза?

— Какви глупости дрънкаш?