Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Съзря неясното очертание на биомеханичната протеза, паметта му се пробуди, а заедно с нея и ужасът. Това беше достатъчно, за да възвърне съзнанието му. За няколко кратки, но скъпоценни частици от секундата…

Стоманените пръсти се свиха и смазаха малкото топче в шепата му. В следващия миг протезата се стрелна нагоре, пихтиестата маса се озова в отворената уста на Хектор. Десният му юмрук потъна в адамовата ябълка на противника с ужасна сила.

Хектор механично преглътна. Очите му се насълзиха от разяждащата киселина на испанската вишна. От устата му се откъсна смразяващ кръвта вик. Рисът, който до този момент напрегнато беше наблюдавал борбата между двамата човеци, уплашено отскочи встрани и се скри в тъмната гора.

Тялото на Бонита се люшна и започна да се разтърсва от конвулсии, ръцете му притискаха гърлото, после се плъзнаха надолу, към корема. Очите му се наляха с кръв, устата му се разкриви.

Погледът му попадна на Кроукър. В дланта му се появи магическия камък на Хумаита, треперещата му ръка го притисна към гърдите.

В продължение на една безкрайно дълга секунда не се случи нищо. Поройният дъжд беше спрял, дори вятърът стихна. Нощта сякаш беше затаила дъх.

— Виждаш какво става, senor — промърмори Хектор. Конвулсиите изчезнаха, неестествената бледост бавно започна да се оттегля от лицето му. — Хета ме спаси от отравяне. Ти си безсилен срещу мен и сега ще…

Гласът му бързо заглъхваше. Очите му се изцъклиха, коремът му започна да се подува. На лицето му се изписа ужас, по челото му избиха ситни капчици пот, които бързо наедряха и започнаха да се стичат надолу. Устните му се сгърчиха в отвратителна гримаса, която сякаш отразяваше някаква невидима, но жестока битка вътре в тялото му.

— Аз… аз… — Очите му се обърнаха с бялото нагоре. Челюстта му увисна, от гърлото му излетя странно съскане. То спря едва когато коремът му отново стана плосък…

Кроукър предпазливо се приближи. Наведе се над неподвижното тяло и долови някаква странна миризма. Тя се излъчваше от всяка пора на кожата му. Разбра, че Хектор е мъртъв още преди да провери пулса му. Протегна ръка и изтръгна магическия камък от бързо вкочаняващите се пръсти.

Болката в рамото го накара да се изправи. На всяка цена трябваше да намери кучешки дрян, да обели кората и да я притисне към раната. Индианците семиноли и калуса използват това растение от векове. Те изсушават и смилат на прах кората на кучешкия дрян, а получения прах посипват във водата. Упойващата му сила е толкова голяма, че рибите бързо изплуват на повърхността и за индианците остава само да ги събират в кофите си.

Насочи се към гъсталака, сигурен, че ще открие каквото му трябва. Но едва направил първата крачка, пред него внезапно се появи лицето на Антонио. Реакцията му се оказа твърде бавна. Късата и дебела тояга го улучи в слепоочието със страшна сила, тялото му се строполи като подсечено…

Пистолетът е твоята дясна ръка! Никога не допускай да се превърнеш в инвалид!

Това предупреждение висеше в рамка на стената на полицейското управление. „Наистина е така — клатеха глава ветераните, които посрещнаха Кроукър в първия му работен ден. — За началниците това е част от политиката, защото никой не иска да изгубиш шибаното си пушкало. Но за нас е друго: ако те гръмнат с личното ти оръжие, ти се пренасяш в небесните селения, но на мен ми пишат черна точка в досието, защото не съм опазил партньора си…“

Спомни си това в момента, в който дойде в съзнание. По простата причина, че се беше превърнал в инвалид.

Избърса дъждовните капки от лицето си и с недоумение втренчи очи в чуканчето на лявата си ръка. Неизвестно как Антонио беше успял да се справи със заключващия механизъм на протезата и сега той се чувстваше гол и безпомощен като пеленаче.

Надигна се, седна, изохка и опипа главата си. Пулсиращата цицина беше огромна и болезнена. Пое дълбоко дъх и бавно се огледа. Намираше се на борда на скутера, с чиято помощ се бяха придвижили до хижата на Каменното дърво. Дясната му ръка потъна в джоба, сърцето му се сви. Магическият камък на Хумаита липсваше. Антонио се беше погрижил да го лиши от всякакъв шанс.

Изправи се на крака, понечи да тръгне към носа, но рязко спря. Толкова беше свикнал с тежестта на протезата си, че без нея се почувства като яхта без рудан. Очите му се насочиха към водата. Малко под повърхността се виждаше тялото на огромен алигатор, чиито малки зли очи безстрастно го наблюдаваха.